Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Нуми бързо закри с длан мястото, сякаш пазеше целувката му да не се изпари, и напрегнато зачака. Така чакаше и той, докато тя възторжено извика:

— Съвместими сме! Съвместими сме!

Лицето й бе си останало чисто и нежно, без нито едно грозно петънце по кожата. Ники примря от радост. А може би и от още нещо, което някои наричат щастие, пък то кой го знае какво е — както се изразяваше той за загадките на Вселената. Прииска му се пак да я целуне, но това, разбира се, той не можеше да й предложи, както му го предложи тя. Различните цивилизации са си различни цивилизации! И добре, че Нуми извика тревожно „Шлемовете! Лягай!“, защото иначе кой знае какво щеше да прочете в объркания му мозък.

Този път понесоха минаването под пространството много по-леко. Безпаметството, в което изпаднаха, приличаше повече на сладък унес. А като се събуди, Ники усети главата й на рамото си. И това също приличаше на сън. Нуми рече в ухото му, защото го казваше сега по шлемофона:

— Изглежда свикнахме. Дори ми беше хубаво. И на тебе ти е хубаво, нали, Ники?

Мило момиче си беше, само да не задаваше такива глупави въпроси! А отгоре на всичко сякаш нямаше намерение да си махне главата от рамото му. Не че му тежеше, но ако ги видеше някой така…

Той подхвърли с рамото си главата й нагоре и се засмя на собствената си глупост. Кой щеше да ги види тука, толкова далеч от всичко живо?

Нуми свали шлема си и извади от него една доста нацупена муцунка.

— Значи аз задавам глупави въпроси, така ли?

— Хей, ама тоя твой електронен мозък все погрешно разбира нещата — възкликна момчето. — Знаеш ли какво, ако идем на Пира, ще им кажа да ти поставят друг. А като поставят и на мене, ще си говорим само телепатично. Сега там сигурно много са усъвършенствали тия мозъци.

— Моля те, не ми напомняй за това, че пак ще се разплача! — отвърна момичето.

Ники се досети кое не биваше да й напомня: не за мозъка, а за отминалото време, което бе отнесло със себе си всичките им близки. И мигновено сам се натъжи. А който е бил нападан от такава внезапна тъга, знае как става това. В гърдите ти бликва една страшно гореща мъка. От нея чак костите ти омекват, а очите започват да виждат всичко наоколо като през мокро стъкло.

— Нуми, не бива да плачеш — побърза да извика той. — Всичко ще стане много хубаво, ще видиш!

— И на теб ти се плаче! — възрази момичето.

Нямаше смисъл да го отрича, то и без изкуствен мозък можеше да се отгатне.

— На мен ми се плаче от яд. Заради ония глупаци там! Такава хубава планета им се е паднала, а те живеят като най-дивите диваци. А и по другите планети беше същото. Дива работа! Ама, изглежда, си е закон на природата никоя цивилизация да не иска да се поучи от другите. Пък да се плаче заради законите на природата е глупаво, нали?

Той щеше да измисли още неща, за да я утеши, но тя го прекъсна с една закачлива усмивка.

— В своя дълъг и не лек живот, Ники, аз съм се убедила, че именно затова всеки сам трябва да си намери своята планета и да си я обзаведе както на него му се иска.

Какъв чудесен приятел беше това пиранско момиче! Вместо той нея, тя него успя да утеши. Колко хубаво щеше да бъде, ако се сбъднеше онова, което си пожела пред рибката! Ако си намереха своята планета, ако завинаги останеха заедно…

Още много хубави неща си помисли Ники за нея, забравил, че изкуственият й мозък все още е включен. Разбра го, когато тя внезапно го подкани:

— Хайде, кажи ми всичките тези неща с думи!

Момчето почервеня, сякаш наблизо бе избухнала някоя червена звезда. Пък сега наблизо нямаше червени звезди.

— Видя ли, ако и аз имах такъв мозък, нямаше да ме караш да го повтарям!

— Пак щях да те карам — не го остави тя. — Не може без думи, думите са по-важни!

— Е, голяма глупост изтърси! Думите били по-важни от мислите! Безсмислени думи колкото си щеш!

— Буф, Ники, голям си спорлю! Глупави мисли има колкото си щеш, но глупави думи няма! Те са такива, каквито ги направят мислите. Те са само облеклото на мислите. Как ще съществуват мислите без думите?

— Ще стърчат голи и ще треперят от студ — засмя се Ники, защото иначе трябваше да се признае за победен.

Нуми допълни с предишната си мила усмивка:

— И ще се чувстват самотни и тъжни, като не могат да се облекат в хубави думи, за да се покажат някому.

Много поетично го каза. И сигурно сама си го измисли, защото изкуственият й мозък е пълен само с формули и закони. Той едва ли можеше да разбере защо е толкова важно за едно момиче да се покаже някому в хубави дрехи и с хубави думи.