Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Жестоко е, но е така. Който от вас се е опитвал да каже нещо на звездите, знае много добре, че те изобщо не се интересуват от нас. Затова и ние, хората, не бива да очакваме от тях нито помощ, нито дори съчувствие, а сами да си се оправяме във Вселената както знаем и както можем.

— Защо бе, Мало — попитах го със същата болка и аз, самият автор — защо, о мъдри, всемогъщи и многоуважаеми Малогалоталотим, защо раздели тия две мили деца? Нима те обидиха с нещо? С какво се провиниха? Та те не искаха кой знае колко много! Вселената е пълна с безброй планети, а те искаха някоя съвсем мъничка, на която да са винаги заедно! Твърдиш, че хората трябвало сами да намерят пътя един към друг. Добре, но как ще го намерят през тези невъобразими разстояния? Защо отказваш да им помогнеш? И никога, никога ли вече няма да ги събереш отново?…

Не, Мало и на мен не даде никакво обяснение за постъпката си. Дори не ми внуши какво да правя по-нататък с моите любими герои. Или може би аз просто не умеех да възприемам внушенията му, защото, също като Николай, притежавам само един най-обикновен земен мозък. Затова не ми оставаше друго, освен да го помоля поне да върне момчето живо и здраво на нашата си Земя.

А то продължаваше да лежи в утробата му, почти безчувствено от отчаяние. И когато върху му се стовари страховитият удар, с който Мало се гмуркаше под това проклето пространство, Ники си помисли, че ще е по-добре наистина да умре там, в безвремието. Не му се събуждаше вече в никакви други времена и пространства. Защото за какво му е да живее така безкрайно самотен, след като това безмилостно време бе отнело и родителите, и приятелите му, а сега завинаги го отделяше и от Нуми?

Той не бе всмукал от предпазното лекарство и щеше сигурно да спи още дълго, ако не бе го разбудило нещо така необяснимо и страшно. В светлината на неугасналото си фенерче той видя стените на Мало да се приближават към него с ужасяващи гърчове. Голямото преди помещение, в което, според разказа на Нуми, били се побрали всичките петдесет пиранци от техния повреден космолет, сега се свиваше с бързината на балон, чието гърло някой бе отвързал. Умираше ли Мало? Защо се гърчеше като в предсмъртни мъки? Ники скочи на колене, протегна ръце да се запази от приближаващата го стена, но ръцете му потънаха в нея. Едновременно с това другата стена силно го притисна отзад и той полетя нанякъде. Полетя като изстрелян в непрогледен мрак и падна върху нещо твърдо и неравно. Не усети болка, само леко замайване. Дори фенерчето не изтърва, то само бе изгаснало в ръката му, с която се подпря при падането.

Сега около него имаше някаква възрозова светлина, но тя идеше от Мало, който отново се издуваше и нажежаваше. Значи той не умираше, а просто бе го изхвърлил от себе си като непотребна вещ и се готвеше да отлети. Само след секунда още той се издължи нагоре и се откъсна от черната почва под тях.

— Мало, защо… — викна момчето подире му. — Малооо…

Напразно! Загадъчното същество бързо се превърна в мъничка оранжева звездица и изчезна сред звездния безброй.

Звездите наистина бяха безброй. Толкова много звезди Ники не помнеше от никое небе. Те светеха ясни, неподвижни и студени, сякаш ги гледаше през бинокъл. И въпреки това наоколо му цареше необикновено дълбок мрак. Къде ли се намираше?

Той стисна фенерчето в дланите си и то послушно светна. Поднесе към него лявата си китка с уредчетата. Те предупреждаваха с най-тревожните си светлинки: не бива да сваля нито скафандъра, нито шлема! Тук цареше чудовищен студ, а въздухът… Въздух навярно изобщо нямаше и затова звездите изглеждаха толкова близки и големи. Краката му бяха потънали в цяла педя зърнест прах, а тук и там над него стърчаха остри камъни, които хвърляха зад себе си още по-черни сенки. Сред тях той съзря чантата и земните си дрехи. Значи Мало също бе ги изхвърлил.

Ники направи крачка към тях, като към единственото му близко нещо, макар те да не му бяха нужни, и залитна. Сега отново усети и лекотата в тялото си. Той познаваше вече тази лекота — от Мало, когато унищожаваше гравитацията в себе си, и от планетата с двойните чудовища. Тук тя не беше толкова силна, но му подсказа нещо, което окончателно го смаза. Мало не бе го оставил в безлюдно място на Земята. Това бе чужда планета с многократно по-слабо притегляне. Това бе още планета, на която, според показанията на уредите, дори вируси не съществуваха.