Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Но това не е никаква луда мисъл! — разочарова се момичето.

— Луда е. На коремите си ли ще пишат, като тук няма дори и пясък? И с какво?

— Ще им измислим нещо — рече Нуми и нетърпеливо заслиза към децата.

Те ги посрещнаха с радостни викове, струпаха се около тях и млъкнаха. Стояха като деца от детска градина, в която лелките са прекалено строги. И все пак в никоя земна детска градина не биха посрещнали така пришълци от чужди планети. Те пипваха едно по едно скафандрите им и се отдръпваха да сторят място на другарчетата си. А по-големите, които на ръст бяха колкото Ники Лудото, изобщо не се приближиха. Стояха извън кръга, сякаш бе под достойнството им да проявяват любопитство. Сигурно подражаваха на нелюбопитните си родители и дядовци.

Нуми улови една от ръчичките, която бе се протегнала към скафандъра й. Каза нещо на момченцето, то й отвърна кротко, тя пак му каза нещо, то посочи с другата си ръчичка към небето.

— Много странно — обърна се тя към Ники. — Попитах го за името му, а то ми отговори: „Аз съм този, който сутрин пали слънцето“.

Тя привлече друго дете към себе си. Размени и с него няколко думи, преведе:

— Това пък казва, че подреждало нощем звездите.

— Подредени ли ти се виждат? — ухили се Ники. — Детска им работа! Все такава ще я свършат!

Третото дете отвърна, че пускало рекичките да текат надолу.

— Надолу те и сами си текат — рече Ники. — Кажи му нагоре да ги пусне!

— Но те си играят по този начин! Това е хубаво — защити Нуми децата от подигравките му.

— Трябва да играят с нещо, което ще държат в ръцете си. Да строят къщички и язовирчета, да плетат кошници… — Ники щеше да добави: „да си направят пушки или лък и стрели“, но се сети, че пиранката нямаше да го одобри и млъкна.

— Защо да се учат да правят къщи, когато тук къщи не им трябват? За какво им са съдове, като си късат плодовете по всяко време на годината и — направо в устата?

— Така е — съгласи се неочаквано момчето. — И аз още одеве си го помислих. Ако е вярно, че са пренесени тук от Земята, ако Мало ги е докарал на тая планета както нас, голяма пакост им е сторил.

— За това още нямаме право да съдим, Ники. Нищо не знаем по какви закони са си устроили живота.

Тя отиде при едно от големите момчета, които така и не благоволиха да ги приближат, и поведе с него разговор, който после дума по дума предаде на Ники.

Ние сме от други слънца, от други светове, казала му тя, а то отвърнало: „Господ е създал много светове, но най-хубав е нашият свят“. Защо тук децата живеят отделно от родителите си и от старите хора, запитала го Нуми. „Защото още не им е позволено да правят изкуство. А на старите ще пречат да постигат блаженството на истините“ — отвърнало то.

— А те с какво се занимават? Какво им е позволено?

— Те трябва да се научат да бъдат добри, та като пораснат, да правят добро изкуство и когато остареят, да се слеят с истините и красотата.

— А как се учат да бъдат добри? — заинтересувала се Нуми.

— Като премахват от себе си лошото, с което са се родили — отвърнало то. — Ние, по-големите, им помагаме.

— Ние също искаме да станем добри. Ще ни покажеш ли как става това? — казала му тогава Нуми и момчето се съгласило.

То извика нещо на децата и те веднага се подредиха по височина. Пред редицата им и зад нея застанаха по няколко от най-големите момчета и момичета и ги поведоха нанякъде. Нуми и Ники тръгнаха подире им.

— Много съм любопитна! — пошепна му тя.

Ники обаче не посмя да й признае, че, колкото и любопитен да бе към всичко на света, най-нелюбопитното нещо за него си оставаше тъкмо това. Не че никога не бе му се искало да бъде и той добър — искаше му се понякога и той дори правеше от време на време някакви опити, но това все пак си оставаше една твърде скучна работа. А който от вас някога специално се е старал да бъде добър, знае много добре, че отгоре на всичко тази работа изисква и не малко усилия.

Тук обаче бяха си измислили много по-лесен начин да стават добри.

Колоната излезе на скрита сред храстите полянка. В средата й се издигаше хълмче-подиум, цялото покрито с най-разкошни цветя. Зад него пък през няколко метра стърчаха десетина човешки чучела, направени от клони и изсъхнала трева. Приличаха на бостански плашила.

Децата застанаха в полукръг, а голямото момче, което ги водеше, стъпи върху подиума с цветята. Каза им нещо тихичко, децата в хор го повториха. Момчето надигна разнозвучния си глас с хорът.