Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Ама при старците ли ще ме носят? — викна момчето и зарита с крака, заблъска с ръце, докато обърканите жреци на изкуството го изтърваха.

Те отново го начоколиха, но не гледаха нито скафандъра му, нито дори големия шлем, който се люлееше на гърба му. Гледаха го право в устата и сигурно очакваха да им обясни защо не иска да отиде при истините и красотата, след като всички натам се стремят.

— Не им ли каза, че сме чужденци? — обърна се той безпомощно към Нуми.

— Разбира се. Но знаеш ли какво ми отвърнаха? Тук всеки имал право да бъде откъдето си ще. Само да не е от Земята. И аз премълчах, че си оттам. Много странно! Те знаят за Земята. И според техните предания, те също били дошли някога на нея тук, а защо така?…

— Я по-добре да се махаме — рече земното момче. — Кажи им, че балончето, което правя, е още много малко, защото и ние сме още деца. Когато стане ей толкова голямо, чак тогава ще ми позволи техният господ да отида там.

И той описа с две ръце пред още слисаните лица на райските обитатели един грамаден балон. Лековерната Нуми се удиви.

— Но то може ли да стане такова?

— Може. Вземаш сто кила дъвка и я даваш да я надуе онова чудовище с двата си хобота.

Нуми щеше да му се разсърди, но един от мъжете я побутна да им обясни поведението на великия майстор. Тя им разказа нещо с думи и жестове и тогава всички вкупом се развикаха гневно, засочиха нанякъде.

Николай се разтревожи. Дали не бе им казала за отмъщение, че той е от Земята?

— Сега пък ни пъдят — обясни му тя. — На децата не било позволено да бъдат сред тях. Да сме идели при децата.

— Да вървим тогава — рече Ники. — Твоята любима цивилизация тук явно е обратна. Колкото по-стари стават, толкова повече оглупяват.

— Ники, продължаваш да се подиграваш! И на мен се подиграваш — смъмри го тя.

— Как го разбра — засмя се той. — С изкуствения си мозък ли? Умен е. Пази си го да не се изхаби.

И тръгна без да се сбогува със „самодейците“, както бе ги нарекъл вече в себе си.

Момичето го застигна, но мълчеше обидено. И мълча, докато той не се сети да каже с гласа на дядо си:

— В своя дълъг и не дек живот, Нуми, аз съм се убедил, че истините трудно се постигат. Затова недей да ми се мусиш, защото ставаш грозна като тия там.

Чак тогава тя му прости. Сигурно не искаше да изглежда грозна.

Иззад следващия хълм на талази извираше весела врява. Тя ги обнадежди. Защото, който е чувал отдалеч детска глъчка, знае, че тя винаги го е изпълвала с някакво радостно предчувствие. При земните хора поне е така. Нуми и Ники се затичаха към нея.

На отвъдния му склон се гонеха в непознати игри множество деца. Имаше големи, имаше малки, имаше и такива, които едва бяха проходили. И всичките бяха съвършено голи. Изглежда, още не им се полагаха тревните бански гащета.

— Ей за това им завиждам — рече Ники. — У дома е вечна разправия с тия дрехи. Аз късам по чифт обувки и едни панталони на месец, а след половин година всичко ми става тясно.

— Като ядеш толкова много! — рече Нуми.

— Само за ядене не ми споменавай! Ако имах сега ножчето си, щях да заколя някое карирано прасе…

— Ти не можеш да направиш това, Ники! — не му повярва тя.

Николай Лудогорски не беше дори виждал как се коли прасе, но Ники Лудото отвърна:

— Мога, разбира се.

— Не, това е чудовищно!

— Напротив, много е приятно! Хващаш го за главата, извиваш му врата и с ножа — хръц, хръц…

— Престани, моля те — ужаси се момичето от Пира. — Не мога да те слушам!

Той се изкикоти.

— Ти май забрави, че аз съм от друга цивилизация.

Пиранката още беше потресена от картината, която й описа.

— Не ми го напомняй с такива неща, Ники! Аз искам да те обичам, а така няма да мога.

Сега и тя му напомни, че е от друга цивилизация. Защото кое земно момиче щеше да произнесе толкова чистосърдечно тези и хубави, и страшни думи?

— Буф — рече той с нейното възклицание. — Ти пък защо вярваш на всичко? Как ще го заколя? Най-много да го ритна, като ме ядоса.

Нуми въздъхна щастливо.

— Знаех си аз! Ти си добро момче и още не разбирам защо на Земята са те кръстили Лудото.

— За по-кратко. От Лудогорски.

— Но веднъж ми каза, че не било заради името ти.

— Е, и малко съм си луд — призна си той.

— Нали щеше да ме научиш как да ми идват луди мисли?

— Какви луди мисли ще ти дойдат в главата с тоя твой електронен мозък! Искаш ли да направим училище на тия голишарчета? Ще ги учим да четат, да смятат и така нататък.