Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Тя седна в тревата и изпъна крака. Едно от прасетата се спусна да ближе ботушките й. Ники гневно го срита.

— Ау, Ники, защо така! То не ми пречи — изохка момичето, сякаш него бе ритнал.

— Тия близачи ми се виждат подозрителни.

— Не се сърди, но ти повече ми пречиш с твоите излъчвания. Иди се поразходи наоколо.

— Щом не те е страх сама… — понацупи се той, но тя отново бе се заслушала вече в думите и мислите на старците.

Двойката слухари и карираният близач го последваха като верни телохранители. Странни същества, защо не си гледаха работата, а все около човека се въртяха! Тукашните хора ли бяха ги научили така? Иначе планетата изглеждаше бедна на животински свят. Нямаше и насекоми във въздуха. Виж, това беше добре, защото те общо взето са досадни. А един рай с комари и оси не би бил никакъв рай. Имаше само цветя и храсти, храсти и цветя. И всичко цъфтеше толкова пищно и многобагрено, та чак изморяваше очите.

Като съзря пак лилавите камбанки и слънчево оранжевите топчици на Тили-тили, Ники мина уж разсеяно край него и крадешком си откъсна едно плодче: И ти ли, и ти ли? — нежно го укориха камбанките.

— И аз! — изплези им се той.

Тъй, тъй! — закимаха златните глави на слухарите.

Отвъдната горичка от високи храсти бе му приготвила изненада: по-широка река с истински вирчета. Изведнъж неудържимо му се прииска да се окъпе. Съблече скафандъра и седна в топлата вода, защото все пак беше плитко за плуване. Веднага около него се струпаха стотина рибки. Загледаха го с немигащи очи, приветливо му замахаха с перки и опашки.

На тази планета, изглежда, никой от нищо не се страхуваше. Но така би трябвало и да бъде. Защото един рай, в който някой от някого се страхува, също няма да е никакъв рай. Колкото и красиво да е в него.

Ники събра шепи и щом една от рибките любопитно влезе в капана им, я вдигна над водата. Излязло на въздуха, пъстрото същество замърда с устенца.

— Бър пиу пиу таф миии!

Каза го съвсем тихичко, но Николай я изтърва от изненада. А тя не избяга панически, както би сторила всяка земна риба. Завъртя се отново около коленете му. Хай да му се не види и планетата! Птиците и животните й бяха неми, а рибите говореха! Ех, да имаше сега способностите на Нуми! Дали не му каза, както в оная земна приказка за дядото и златната рибка: „Ако ме пуснеш, ще изпълня едно твое желание?“.

Той направи нов капан с дланите си и веднага извади същата рибка.

— Миууу пиф бърр таф пааа — задъхано му каза рибката.

— Добре де — рече й той. — Ще те пусна, но ако ми изпълниш едно желание. Не, три желания трябва да ми изпълниш!

— Бър пиу таф пааа мини! — отвърна рибката.

— Първо, онова за свиването на времето да не е вярно — заизрежда момчето. — И мама, и татко да са живи. И всичките ми познати да са живи. И на Нуми родителите да са живи. И… и… ние с Нуми да се върнем и винаги да сме заедно…

Той се сепна. Не бе ли поискал прекалено много? Сигурно и за най-могъщата рибка-вълшебница ще е невъзможно да промени цял закон на Вселената. Само я обърка и току-виж не изпълнила нищо.

Помисли си го и сега вече се засрами, че толкова сериозно бе се отнесъл към тая детска приказка. Хвърли я с думите: „Хайде, бягай да уредиш нещата!“, но се подиграваше на себе си. И побърза да излезе на брега.

Легна сред цветята, да го изсуши слънцето, а слухарите застанаха от двете му страни и го загледаха право в устата. Чакаха навярно да каже нещо, та веднага да кимнат.

— Да изям ли райската ябълка? — запита ги той и се пресегна към скафандъра.

Ами да, ами да! — окуражиха го златните глави.

Ники отхапа парченце от слънчево оранжевия плод. Вкусовете трудно се помнят и той бе забравил вкуса на земните райски ябълки, но този като че ли приличаше на него: малко на мокра кифла, малко на мушмула, малко на топъл пъпеш и загнил банан. Сигурно бяха ги нарекли райски ябълки само заради красотата им.

Той изяде добросъвестно, като истински изследовател, цялата топчица. После се загледа в небето, мислейки си, че онези старци може би не случайно танцуваха точно около Тили-тили и ядяха от неговите плодова. Розовите облачета изведнъж закръжиха във весело хоро, сякаш завъртени от силен вятър. Но никакъв вятър не бе излязъл и Ники разбра, че те играеха само в мозъка му. Плодът ли бе го омаял така?

Омайването беше приятно, а ето че и един странен гъдел тръгна от краката му нагоре по цялото тяло. Карираното прасе бе започнало да ближе мокрите му още стъпала. Не беше и гъдел — гъделът най-често е неприятен, а по-скоро една никога неизпитвана от момчето сладостна ласка. Тя се разливаше по цялата му кожа, пълнеше гърдите му с топлина и блаженство. Унасяше го на сън, но не и към истински сън го унасяше. Усещаше само, че му се иска да лежи така цял живот. В последния миг преди да заспи, той зърна под клепачите си пияните лица на старците, когато ги разбуждаше, и се уплаши. Едва събра сили да седне. Наоколо му всичко се въртеше и се смееше с милионите си цветове.