Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Какво толкова страшно и срамно имало в това, Нуми, естествено, не можеше да разбере, пък и Ники не успя да й го обясни убедително. Така или иначе, това било първото, което двамата познали, след като яли от дървото на познанието. Но и за тая нищо и никаква работа господ ужасно им се разсърдил. Той ги прогонил от рая, като ги проклел да слязат на Земята и занапред с пот на челото да си изкарват хляба. Двамата отишли на Земята и започнали с труд и мъка да се прехранват, а между другото си народили деца и така успели да създадат човечеството…

Нуми изслуша тази твърде наивна легенда със светнали очи. Тя много обичаше приказките, та сигурно и двата й мозъка я записаха дума по дума. А слухарите край храста кимаха усърдно, но едва ли в главите им имаше нещо, което изобщо да запомня.

— Може и тия плодове да са забранени — каза Нуми накрая. — Внимавай да не те изгонят.

Буф, това момиче като че ли бе готово да повярва на всичко!

— Умрял съм им за рая! — изпъшка Ники Лудото, защото стомахът вече бе го заболял от многото вода.

Да, лекомислено е да се пие като камила, когато не си камила. Това и слухарите ще потвърдят.

Всичко на планетата беше мирно, тихо и красиво. Вероятно така са си представяли древните земни жители своя приказен рай. Но те са имали сериозна причина да мечтаят за такъв свят. Земята ги е друсала със страшни земетръси, вулкани са сипели над главите им огън и пепел, реките и моретата често са излизали от бреговете си и са погвали към планините всичко, което не са могли да удавят. А там пък са ги дебнели зверове и студ, и глад. За двете деца обаче, расли в безопасност и изобилие, подобен рай си е направо скучен. И те все се надяваха да срещнат, ако не нещо по-интересно, то поне Адам и Ева, както са си били преди да наръпат забранената ябълка.

Вместо тях от насрещната горичка изскочи едно късокрако, тъпомуцунесто същество, цялото нашарено с червени, зелени, сини и бежови квадратчета. Сякаш беше облечено в костюмче от оня плат, който майката на Ники наричаше „шотландско каре“. Иначе доста приличаше на земно прасе.

Ники извади пистолетчето с приспиващия газ, но то застана пред краката му и го изгледа умолително с червени като на ангорски заек очички. Птиците не се разтревожиха, значи то също не беше хищник.

— Как се казваш? — попита го Ники и прибра оръжието си. — Ясно, ще трябва и на теб да ти се измисля име!

Нуми погали карирания му гръб. То се извърна и зурлата му блъвна като пламък на запалка един дълъг език. Близна ръката й и пак го скри.

— Рече ти „здрасти“ — засмя се Ники, защото тя гледаше с безпокойство близнатото място.

Слухарите край нея усилено закимаха с глави: Да, да, така каза!

— Много особено чувство изпитах! А нищо ми няма, не се изприщи.

— Значи с това боядисано прасе си съвместима, а с мене не! — подразни я Ники Лудото.

— Пак ли искаш да ме разплачеш? — въздъхна чувствителното момиче.

Неочаквано карираното животно се спусна към него и започна да ближе ботушите му с дългия си огненочервен език. Дали не искаше да покаже, че е съвместимо и със земното момче?

Ники внимателно го побутна с крак.

— Ей, това да не ти е сладолед!

Животното се дръпна, но не се обиди. А когато двамата продължиха към горичката, то ги последва заедно с двете птици. Нуми заподскача съвсем като земно момиче. Заподскачаха подире й слухарите, заподскача и прасето с шотландското костюмче.

— Чувствам се като Адам и Ева! — викна тя радостно.

— Едновременно ли? — пак се заяде Ники Лудото. — Или първо като Адам, после като Ева?

Тя се засмя още по-радостно.

— Знам, че казах глупост, но сега ми е весело. И ми се тича, и нищо не ми се изследва. Затова си изключих и мозъка. Да не ми разправя непрекъснато, това било така, онова било иначе. И недей пък ти сега да ми мърмориш като него!

Толкова весела той не бе я виждал! Какво й стана, дали нещо от атмосферата тука?

— Гони тогава! — викна й Ники и хукна с всички сили пред нея.

Подгониха ги слухарите, подгони ги и карираното прасе. Само че птиците, за по-удобно, излетяха и се понесоха над главите им, зад които пък подскачаха провесените на каишките шлемове.

Втурнаха се в горичката от нацъфтели и наплодили високи храсти и се захвана една луда криеница. Често съвсем се загубваха, та ги откриваха само птиците отгоре или смешното животно, което ги надушваше и пристигаше да им поближе ботушите. Когато излязоха от другия й край, бяха останали съвсем без дъх, но не седнаха да си починат, защото видяха хора.