Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Под ярката светлина на падналото фенерче той видя как тя по детски се нацупи.

— Жалко! Няма да мога сега да си проясня мозъците.

— То става и с косъм — засмя се Ники. — Ще отскубна един от главата ти. Тогава съвсем ще ти се проясни.

Мало излетя, без да ги пита накъде. Усетиха го по внезапно изчезналата под краката им гравитация, която ги катурна в различни посоки.

Под него остана една грамадна яма в почвата, от която той бе изсмукал хранителните си вещества, за да се зареди с нови сили. Същата, както на асфалта пред изложбата за научно-техническо творчество, когато отведе двете деца. Щяха ли тукашните същества да си блъскат главите над загадката й, както си блъскаха главите земните учени? Какво щеше да каже едната им половина? Какво щеше да каже другата им половина? Защото, когато едно същество е съставено от две различни части, те сигурно си казват и различни неща?

На тези въпроси дори и авторът не е в състояние да отговори. Те щяха само да се прибавят към останалите тайни на тази неизвестна планета, за да чакат нейните бъдещи изследователи.

До хоризонта се къдреха ниски хълмове, целите покрити с цветя и нацъфтели храсти. Розово-бели облачета се къдреха и по небето. Гравитацията тук беше нормална, а въздухът — топъл, напоен с упойващо сладки миризми.

— Ето ти сега колкото си щеш цветя! — каза Николай Лудогорски. Не по шлемофона, защото вече бяха свалили шлемовете.

Поляната, на която ги стовари този път Мало, представляваше разкошен килим от непознати цветя. Стрък до стрък, багра до багра, подредени от ръката на най-вълшебния творец — природата. На тази планета обаче тя като че ли бе работила с особено вдъхновение и майсторство.

Мало излетя, щом го напуснаха. Или бягаше, за да не го видят тукашните хора, или не искаше да загрози красотата под себе си с някоя яма. Веднага над главите им закръжиха две едри птици. Имаха пурпурни крила, златни кореми, смарагдовозелени опашки. След малко те кацнаха и се приближиха към двамата пришълци. Бяха по-красиви от райските птици, които Ники познаваше от зоологическата градина.

— О, какви сте ми хубави! — чак се просълзи Нуми от умиление. Неочаквано птиците закимаха с искрящо златните си глави, сякаш се съгласяваха с думите й.

— И никак не ги е страх от нас — добави Ники, а птиците кимнаха и към него.

— Много ми се иска да ви погаля — каза Нуми. — Ще дойдете ли?

Птиците послушно дойдоха в краката й. Тя свали ръкавицата на скафандъра си и внимателно докосна с длан гърба на едната. Ники не издържа в мъжката си твърдост. Птиците бяха толкова красиви и кротки, че той направо взе другата на ръце. Тя дори не трепна, само изви глава към лицето му и го загледа с големите си яркосини очи. Не, по-невероятно нещо досега май не бе им се случвало: две непознати птици така безстрашно да влизат в прегръдката им!

Нуми вече нежно целуваше гушката на своята птица и й шепнеше някакви женски думички. Бяха на пиранския език, та Ники не ги разбираше, но сигурно бяха женски. А птицата като че ли и тях разбра, защото весело й закима.

— Ама ти ме шашваш — каза той по земному на своята птица. — Такова чудо никъде няма по света.

Чудото усърдно разклати под носа му своето бляскаво като скъпоценен камък клюнче, сякаш се съгласяваше: „Така си е, не мога да го оспоря“.

— Не, ти наистина ми вземаш акъла — продължи да й се радва момчето и птицата пак закима, доволна, че е успяла да му вземе акъла. — А друго не що не знаеш ли? Хайде, изчуруликай ми вашата песничка!

Тя не отговори. Изглежда си нямаше своя песен. Той погледна към Нуми, чул въздишката й.

— Не улавям никакви излъчвания в мозъчето й, сигурно са много слаби.

— За да слушаш и да кимаш не се иска мозък — рече Ники и пусна птицата сред цветята. — Така ли е, красавице?

Тя веднага го потвърди. Николай разочаровано я изгледа, но си спомни, че това е първото същество, което срещаха тук, и трябваше да разкаже за него на записния апарат. Нахлузи шлема, който висеше на каишка на врата му и заописва красотата на двете птици, цветовете им, големината, формата. После отхвърли шлема назад и се засмя. Птицата го гледаше с кротко очакване.

— Знаеш ли как те кръстих? Слухар! На Земята имаме една птица, колкото тебе и също е хубава, казват й „глухар“. Ти пък ще бъдеш „слухар“.

Нуми се възпротиви. Името било обидно за тези толкова мили същества.