Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Ники не посмя да я погледне и не й отговори. Подобни приказки бяха му познати само от ония филми и книги, в които се разправяше за любов и така нататък. И сега му се струваше, че го карат да играе в някакъв такъв филм.

— Онези сигурно много се обичаха, щом умряха заедно — въздъхна отново момичето. — На Земята могат ли хората така силно да се обичат?

— Срещат се и такива идиоти — проговори най-после момчето с глас, който искаше да звучи по-дебело, отколкото можеше да бъде. — Вземат, че се самоубиват от любов. Луди хора!

— О, но това е красиво! — възкликна Нуми и веднага се поправи. — Не, да се самоубиваш е противоприродно.

Навярно умният й електронен мозък бе я убедил, че няма нищо красиво в самоубийствата.

— Тука е съвсем друго — реши Ники да прекрати досадния му разговор. — Ние нарекохме двете половини на чудовището добра и лоша, а те просто са си части от едно тяло и всяка си върши своята работа. Мога ли да кажа, че тоя ми крак е добър, пък десният е лош, защото е ритнал най-малко сто души в задника?…

— Ауу, Ники — ужаси се момичето, — наистина ли си ги ритал? Но защо?

— А бе, аз само пример ти давам — смути се той. — Аз за друго ти говоря. В космоса няма добро и лошо, както няма ни ляво, ни дясно, ни горе, ни долу. И ако ние приписваме човешки качества на всичко, каквото срещнем, няма да бъдем никакви изследователи и нищо няма да разберем. Ясно ли ти е!

— Хей, Ники — възкликна тя, — знаеш ли, че ставаш все по-умен. А какво глупаче беше, когато попадна в Мало! Едно такова мило и уплашено глупаче! Явно космосът ти понася. И вече няма да риташ никого, нали?

— Я стига си дрънкала глупости — извика той, защото тя пак намери начин да го засрами. — Докога ще стърчим тука?

Стърчеше той, защото тя блажено си се протягаше на неговото място в тревата.

— Какво ти се иска сега да направиш? — попита го тя, както нежна майка би запитала капризното си момченца.

През стъклото на шлема изразът на лицето й беше размит и неясен. Ники се засмя.

— Защо се смееш?

— Нищо, само така!

— Ники — каза момичето сега пък майчински строго. — Не лъжи! Знаеш, че мозъкът ми е включен. Току-що усетих в тебе някакво желание. Ти искаше нещо да ми направиш, но ти пречи скафандърът ми. Кажи го веднага!

Нямаше смисъл да отрича пред тоя неин електронен мозък.

— Щях да откъсна една тревичка и да ти бръкна с нея в носа.

— Да, нещо такова видях в представите ти. Но защо искаш да ми бъркаш в носа?

— Да кихнеш.

— А защо трябва да кихам?

Тая високо развита пиранска цивилизация не знаеше ди да се гъделичка? Ники отвърна с досада от неразбирането й.

— Като кихне човек, мозъкът му се прояснява и престава да дрънка глупости.

Тя и този път не му се обиди, а скочи на крака и започна да къса стръкчета трева, като избираше по-тънички.

— После ще опитам.

Това момиче, въпреки двата си чудесни мозъка, бе готово да повярва на всичко, което му се кажеше. Ники почти се разкая, но си помисли, че все пак ще стане по-весело, ако я погъделичка. И без това в Мало нямаше какво друго да правят.

Той се упъти към него. Бе решил да влезе пръв, та да провери дали сам ще улучи мястото.

Стената на Мало го пропусна меко, със съвсем лека съпротива, сякаш минаваше през вода. Той се изправи в мехурестото помещение, където обикновено пребиваваха, запали фенерчето си и се обърна. Нуми не бе го последвала. Не дойде и след минутка. Паниката го връхлетя като хищна птица. Пак ли бе я отвлякло нещо?

Извади мигновено пистолетчето с упойващия газ, захвърли фенерчето и подаде глава през стената. Нуми си стоеше долу жива и здрава с букетче трева в ръка.

— Защо не влизаш? — скара й се той заради преживения ужас.

— Мало не ме иска! — изхълца момичето.

— Опитай пак! Ето тука! — посочи той край себе си.

Нуми подрипна и забоде двете си ръце в стената. Натисна и с шлема. Стената я отхвърли назад, както бе отблъснала и него, когато слизаха на планетата на сомо хапиенсите. Какво го прихваща това загадъчно същество, та не пускаше сега пък Нуми, с която така добре се разбираха? В нея трябва да бе се променило нещо. Него Мало не пусна първия път заради джобното му ножче, понеже не позволявал да се убива по чуждите планети…

— Я хвърли тревата! Хвърли я!

Нуми пусна неохотно стръкчетата при милионите им сестри на полянката и отново опита.

Мало веднага я прие, а Ники си спомни думите й, че бил станал по-умен.

— Разбираш ли — обясни й той, щом свалиха шлемовете си и се усети още по-умен, — той не позволява да се изнася нищо от чуждите светове. Особено, ако то е живо, както тревата. Та да не се объркват различните природи.