Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Нали е обидно? — запита ги тя и птиците кимнаха едновременна — Видя ли!

— Нали не се обиждате? — рече Ники и възтържествува, защото птиците отговориха и на неговия въпрос със същата птича сериозност.

— Но пък са толкова красиви! — поиска да ги оправдае момичето.

— И толкова глупави! — добави момчето.

А птиците пак се съгласиха и с двете им твърдения.

— Хайде, слухари, довиждане — подвикна им Ники. — Останете си със здраве! Да вървим, Нуми!

Двамата свериха компасите си и тръгнаха. Без да избират посоката, защото тук всички посоки изглеждаха еднакво примамливи. Но двете птици ги последваха. Или бяха са харесала пришълците, или им ставаше скучно, ако нямаше с кого да се съгласяват. И щом единият от двамата кажеше нещо, те рипваха пред него, поглеждаха го с предани очи и кимаха: „Така е, прав си!“.

Децата преджапаха една бистра рекичка, в която плуваха толкова пъстри и необикновени на вид рибки, каквито нямаше и в най богатия земен аквариум. Ники опита водата и тя се оказа великолепна на вкус. Откога не беше пил истинска вода, а не блудкавата течност, която изсмукваше на малки глътки от тръбичката в шлема и която кой знае от какво се състоеше. Нуми поиска да го спре, но той въпреки това коленичи.

— Нали глътнахме от серума против чужди вируси? Мога цялата река да изпия!

И засмука водата направо с устни. Пи толкова дълго, колкото пие една камила, когато тръгва да прекоси пустинята. А камилите, както е известно, си имат специален корем за това.

Рибките също не се плашеха, но го гледаха ококорено и помахваха опашките си. Вероятно се бояха да не ги остави без вода.

Стомахът на земното момче обаче не беше специален и когато продължи пътя си, водата се закламбучка в него с неприлични звуци. Като в бъчва, която возят на каруца. Нуми каза, че било опасно да се пие толкова много вода. Особено чужда. А слухарите край тях го потвърдиха със златните си глави.

Храстите, които стърчаха над цветния килим, бяха не по-малко красиви. Един от тях отдалеч привлече вниманието им с яркооранжевите си топчици-плодове. Ники бе готов да каже и на него, както каза на птицата: „Не, ти наистина ми вземаш акъла! Как може едновременно да цъфтиш и да имаш плодове?“. Но Нуми му изшътка и се наведе над храста.

Въпреки че нямаше вятър, камбанките се поклащаха и издаваха тихичък гальовен звън.

— Тили, тили, тили… Нали така казва? — шепнешком попита тя. — Какво ли означава?

— Не — отвърна Ники ядосано, защото водата пак кламбучна с неприличен звук в стомаха му. — Той пита: И ти ли, и ти ли?

— Какво и аз ли? — озадачи се момичето.

— И ти ли се хващаш на въдицата му да си мислиш, че казва нещо.

— Но той наистина казва нещо, Ники! Аз не само го чувам, аз улавям и излъчванията! Може би са дори мозъчни. Дали не идват от плодовете? Да, от плодовете идват! Не са обикновени плодове, щом висят край цветовете. Може би са малки главички с мозъчета.

— По-полека! — засмя се Ники. — След ония двойни чудовища, почна навсякъде да виждаш глави и мозъци! Сто глави и сто мозъка, как си я представяш тая работа? Сама казваше, че с твоите два се чувстваш неудобно.

— Ники — рече строго момичето. — Тези топчета наистина имат излъчвания.

Момчето не се предаде и опипа една от топчиците, която грееше като мъничко оранжево слънчице.

— Ако искаш да знаеш и нашите цветя имат излъчвания! Дори зеленчуците! Дали стават за ядене?

— Буф! — извика малката пиранка. — Как можа да помислиш сега за ядене?

— Какво да правя, гладен съм — отвърна момчето виновно. — Да си взема ли една дъвка?

— Да дъвчеш дъвка сред тая красота? Поне тук не ставай грозен, Ники! Ще бъдеш единственото грозно нещо.

Тя никак не го харесваше, когато дъвчеше своите донесени от Земята дъвки, и Ники Лудото отново трябваше да се примири с глада в устата си. Защото иначе наистина не беше гладен. Стомахът му бе подут от водата, а преди да слязат двамата отново се заситиха в хранителния разтвор на Мало.

— За да забравиш глада си, опиши това растение — посъветва го Нуми. — Искаш ли да го наречем „Тили-тили“?

— Тия топчици много приличат на нашите райски ябълки. Има на Земята едни такива плодове, красиви са, но не са вкусни.

Той се прекъсна, защото пак бе си помислил за ядене. За щастие Нуми не го забеляза. Тя се заинтересува защо се казват така и той й разказа библейската легенда за рая.

Според нея господ, след като създал целия свят с всичко в него, накрая създал по свое подобие и първите хора. Нарекъл ги, кой знае защо, Адам и Ева. Двамата си живеели най-безгрижно в неговите райски селения и само едно не бивало да правят: да късат от дървото на познанието, което растяло насред рая. Това господ изрично им бил забранил. Но както е известно, където има господ, непременно ще има и дявол. А любимото занимание на този дявол било да разваля онова, което господ създава и както се изрази Ники Лудото, винаги да му прави сечено. Един ден дяволът се преобразил в змия, увил се около дървото на познанието и когато Ева се приближила, той с дяволски хитри приказки я придумал да си откъсне една ябълка от забраненото дърво, да си хапне от нея, че и на Адам да даде да си ръпне. Изяли двамата ябълката и чак сега забелязали, че са голи, и страшно се засрамили…