Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

След още няколко минути падналият звяр изрева за последен път и се изпъна неподвижен в тревата. Победителят вирна хобот да отправи ликуващ призив към своята половина, която все така го чакаше на стотина метра от полесражението. Тя бързо пристигна, сля се с него и двете им глави усърдно заразкъсваха жертвата си.

Замлъкна и хоботът пред тях. Сгърчи се, падна като отсечен от невидима брадва. Гърбът под децата се заогъва вълнообразно от могъщи вътрешни гърчове и внезапно потъна надолу. Цялата грамада се строполи на земята, сякаш куршум бе я улучил право в сърцето. А нищичко не бе я докоснало. Двамата се изтърколиха в тревата и скочиха веднага на крака, защото не паднаха отвисоко.

— Как… какво стана — заекна Нуми, готова да се разплаче. — Това добро същество!…

— Хайде! — кресна й Ники, разгневен от нейната ненавременна мъка. — Да бягаме, докато онзи не ни е забелязал, че ако вземе и той да ни изследва…

Нуми вече истински се разхълца и той гневно я повлече за ръката подире си, но тя все се обръщаше назад да види дали няма да се съживи добрата половина на тяхното чудовище.

Не, тя си оставаше неподвижна, сякаш легнала в кротко очакване също да бъде изядена. А тая смърт беше вече съвсем непонятна и за трите мозъка на двете деца.

Компасът ги водеше във вярна посока и след два часа уморително подскачане из дебрите на гората Нуми и Ники излязоха на познатата поляна.

Мало ги очакваше. Впрочем, това никак не личеше. Той просто си лежеше на мястото, равнодушен към всичко наоколо. С нищо не бе го трогнало това, че на тази планета, когато умираше злото, кой знае защо, заедно с него загиваше и доброто.

Ники сигурно бе го нагледал с лош поглед, защото Нуми каза край него:

— Не бива да му се сърдиш. Животът на всяка планета си се устройва по свои закони и той сигурно няма право да се намесва.

— Но ние също можехме да загинем, нали? Какъв спасител на живота е тогава? Значи и ние сме му безразлични!

— Буф, Ники — изпъшка момичето, — вече ти го обяснявах. Малогалоталотимите се намесват само когато на някоя планета целият живот е застрашен да изчезне. А какво вършат там отделните същества, си е тяхна работа. И никой не бива да им се бърка, защото ще попречи на естественото им развитие.

— Той ли ти го каза? — запита Ники недоверчиво.

— Не, но съм убедена, че е така.

— Хъ, ти си мислиш, че е така, а то кой го знае как е! Защо тогава ви е спасил, когато сте щели да загинете с космолета?

Нуми се пообърка и повтори неговия странен земен израз:

— Вярно, ние си мислим, че е така, а то, кой го знае как е! Но с всички големи загадки на Вселената е същото, Ники, пък Мало е от най-големите.

Те не бързаха да влязат в загадъчното същество. Въпреки нечовешките му тайни и истини, двамата се чувстваха край него в безопасност. А на поляната им беше хубаво. Легнаха в тревата да си починат и престанаха да се виждат. Гледаха само небето, замрежено от високите стръкове трева. Но гласовете им се срещаха в шлемофоните.

— Да останем ли още? — попита Нуми. — Тук сигурно има и други интересни същества.

— Тия ми стигат за цял живот! Ще вървим да търсим твоята планета с невижданите цветя.

Не й се подиграваше. Сега наистина само му се лежеше сред треви и цветя. Нуми тихичко въздъхна в ушите му.

— Още ми е мъчно. Защо трябваше да умира и доброто? Каква е тая съдбоносна връзка между тях?

Битката на чудовищата изплува пред очите му и Ники усети студенина в стомаха си. Далеч от родната Земя, сред непознатата трева, под чуждото небе, той изведнъж се почувствува ужасяващо сам, щом гласът на Нуми замлъкна. Каза веднага, та да продължи да я чува:

— Не знам, но може би става и обратното. Щом загине доброто, загива и лошото. Ето, от нас двамата ти си добрата, ти към всичко си добра. Ако ти беше загинала, сигурно щях да загина и аз.

— Това не е логично — възрази строгото мозъче на пиранката. — Ти не си лош, ти само си възпитан като земен човек. И съвсем нямаше да загинеш. То е само едно такова чувство, защото ме обичаш. И аз го изпитвам.

— Ееее, пак почваш с твоите глупости! — разбунтува се както преди момчето.

Тревата край него се размърда, сякаш допълзяваше някакво влечуго и Ники се изправи. Беше Нуми. Тя се търкулна на мястото, където бе лежал, и рече:

— Но защо си такъв? Не искаш ли да те обичам? Как ще живеем съвсем самички на света, ако не се обичаме?