Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

И тя на пръсти се отправи отново към втората половина на чудовището. Но сега пък то й попречи. Двата му хобота се вдигнаха едновременно нагоре като фабрични комини и затръбиха към небето, сякаш предупреждаваха Нуми да не предприема повече опити или пък се съгласяваха с нея, че земната цивилизация е мъчна за разбиране. После обаче те се наклониха напред, все така изпънати, и засочиха отвъдния край на хълма. Там бе изникнало второ такова чудовище, което явно не идеше за мирна среща. Бе също прицелило двата си хобота насам като цеви на гигантски оръдия и зарева с гласовете на корабни сирени. Внезапно то се разцепи на две, сякаш улучено от артилерийски снаряд, но не падна мъртво, а едната му половина веднага отново се устреми към тях с още по-страшен рев. Другата остана на мястото си и продължи само да вие към небето.

Децата не усетиха кога бе се раздвоило и чудовището под тях. Просто видяха отвъдната му половина, която бяха нарекли „лошата“, да се тресе с всичка сила към идещия насреща звяр.

— Сега не им е до нас — дръпна Ники момичето за ръкава. — Да се спуснем по опашката му, може би…

— Нека видим какво ще стане! — примоли се то.

Буф! — би извикал и авторът с нейното пиранско възклицание. Сигурно нямаше по-любопитно същество в Галактиката от тая Нуми. И на планетата на звездните едва не загинаха заради това нейно любопитство.

Без да се спират в дебнене или в закана и без да се колебаят, двата звяра се блъснаха един в друг, като два локомотива на едни и същи релси. Такъв бе и трясъкът — както при железопътна катастрофа.

Хоботите се сплетоха един в друг. Опашките зацепиха въздуха, нанасяйки плющящи удари, огромните челюсти търсеха място да захапят. И целият хълм затрепера от воя, ръмженето и тропота на множеството гигантски крака. Добре, че миниатюрните радиотелефончета в шлемовете пренасяха гласовете им направо в ушите, иначе нямаше да се чуват.

— Ще викаме ли за нашия? — рече Ники, щом се поокопити от страшната гледка.

— Как да викаме?

— Ами така, да го окуражаваме. Хайде, нашия! Тръшни го! Отхапи му носа! Изпий му кръвчицата! Бий по главата, че по-лесно се мре…

— Буф, Ники! Как можеш да произнасяш такива изрази! — възмути се момичето.

— Защо? Ние на Земята така викаме, когато двама се сбият или на боксовите мачове. Вие там как викате на вашите стадиони?

— Никой не се бие по нашите стадиони. И е страшно престъпление да насърчаваш някого да върши зло.

— Еее, и вие там с вашия пирански морал! Нали трябва нашият да победи. Ако не го гътне, оня кой знае какво ще направи с нас! Гледай, гледай! Това дали не е нашият?

Единият от гигантите вече преплиташе крака. По врата и хълбоците му зееха грамадни рани, вееха се парчета откъсната кожа. Кръв шуртеше като от пожарникарски маркучи. Не се разбираше кой точно е, защото те непрекъснато се въртяха и блъскаха, но гледката ставаше все по-ужасяваща. Раненият падаше от време на време, ревеше и се мяташе с множеството си крайници.

— Струва ми се, че е нашият — треперливо изрече Нуми.

— Може би е по-добре да загине. Тогава ние ще останем само с добрата половина. С нея поне се разбираме малко.

— Буф, Ники — повторно се възмути пиранката, — забранено е да се пожелава смъртта на каквото и да било същество.

Той щеше да й отвърне, че тая забрана съществува сигурно само на тяхната планета, но му хрумна друго и го изрече като истинско откритие.

— Знаеш ли, Нуми, че това тук е измислено много умно! Щом ще трябва да се бият за нещо, бият си се само лошите части. Защо да страдат заради тях и добрите? Ех, ако можеше да се въведе и на Земята! Щом им се прииска на политиците и генералите да воюват, нека излизат сами да се бият помежду си, пък народите им само да викат: Хайде наште! Какво ще кажеш, а?

— Нищо не мога да ти кажа — отвърна тя сериозно. — Защото никак не разбирам защо вие, които сте наши прародители, още воювате помежду си. Ооо! — извика тя, сякаш от болка.

Единият звяр бе паднал на страната си. Още се бранеше, но нямаше повече сили да се изправи. И опитите му да хапе не улучваха противника. А той го тъпчеше с цялата си мощ и безмилостно завираше челюсти в корема му, късаше големи кървави парчета и ги хвърляше настрани. Битката отиваше към края си. Хоботът пред децата се навиваше във въздуха като тирбушон и виеше все по-протяжно. Явно загиваше половината на тяхното чудовище. Но защо половината под тях не бягаше да се спасява? Или Ники щеше да излезе прав: тук се биеха и загиваха само злите?