Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Сред ливадата, ширнала се пред тях, няколко старци се въртяха по много странен начин около един от ония храсти, които Нуми нарече „Тили-тили“. Те виеха гърчавите си тела, протягаха ръце, като пеещи за любов естрадни певци, и с леки стъпки обикаляха храста. Танцуваха ли? Ако се съдеше по облеклото им, те танцуваха.

По облеклото им обаче можеше да се съди и за нещо друго.

— Тия са напълно откачени — каза шепнешком Ники.

— Откъде са откачени? — не го разбра пиранката.

— Нещо им хлопа.

— Нищо не чувам — пак не го разбра момичето от другата цивилизация. — Може би Тили-тили им свири с камбанките си.

Старците, две жени и трима мъже, всъщност бяха голи. Носеха на главите си по един венец, друг венец висеше на тънките им вратове и само коремите им бяха покрити с полички от нанизани треви и цветя. Така да се обличат Ники бе виждал по филмите разни танцьорки от Тихоокеанските острови. Но те бяха хубави мургави жени, а тези сбръчкани и кривокраки старци и баби изглеждаха още по-жалки в своите дрехи от цветя.

Старците не им обърнаха никакво внимание и двамата зачакаха да свършат танца си. Момичето пошушна близо до ухото му:

— Защо се боиш от тях?

Той не се разсърди, че тя отново бе включила електронния си мозък. Сега щеше да им трябва. Отвърна й по същия начин:

— Когато на хората им се повредят мозъците, понякога стават опасни. На Пира нямате ли душевно болни?

— Не. Ако някой заболее от нещо, веднага го лекуват.

— Добре сте си тогава. А при нас луди, колкото си щеш!

— Не се плаши, аз не улавям нищо опасно! Вярно, дотук мозъчните им излъчвания идват слаби и неясни, но ако мислеха нещо лошо, щях да го усетя.

— Ха, какво ще ни направят! Като им цръкна малко газ в носовете, ще заспят завинаги.

— Засрами се, Ники — скара му се тихичко, но строго пиранката. — Това е чужда цивилизация, трябва да се уважава!

Ники не направи дори опит да се засрами. Просто не беше по силите му да уважава старци, които се кичат като хавайски танцьорки. Виж, Нуми да го правеше…

— О, аз също бих се облякла цялата в цветя! — възкликна момичето и сега, ще не ще, той трябваше да се засрами, защото тя явно бе видяла в мозъка му представата, която за миг проблесна там.

— Не се сърди — пак отгатна момичето неговите чувства. — Без да искам. Ти си близо до мен, а те са далече.

Старците спряха най-после танца си около Тили-тили и едновременно си откъснаха по една оранжева топчица. Едновременно ги поднесоха към устата си, едновременно ги захапаха с блажено притворени очи. Изглежда, и това бе част от танца им.

— Видя ли, че се яде! — зарадва се Ники.

— Те пеят — обади се Нуми. — Мозъците им сега пеят.

— А в нашата цивилизация по време на ядене не бива и да се говори, камо ли да се пее — рече весело той.

Щом изядоха плодовете, странните танцьори легнаха на цветния килим. Отнякъде безшумно прилетяха десетина слухара. Накацаха около тях и закимаха със златните си глави, сякаш им казваха: „Така, така! Трябва сега хубавичко да си починете“. През цветята дотърчаха и пет карирани прасета, та стана цял цирк. Всяко си избра по един старец и започна усърдно да му ближе босите стъпала.

— Видя ли как се живее в рая — ядоса се Ники. — Хайде да си вървим!

Вярно е, че старите хора са преживели много неща през своя дълъг и не лек живот, та не всичко им е интересно, но пък толкова нелюбопитни същества досега той не бе срещал. Идват им гости чак от другия край на Галактиката, а те дори не ги поглеждат!

— Да ги попитаме за другите хора — предложи Нуми.

— Ако и те са такива, направо викай Мало да си ходим!

— Сега пък ти каза една глупост. Щом има стари, значи има и млади, които после ще остареят.

Ники още по-силно се ядоса и изтича при тях. Ритна едно от прасетата, да му стори място, хвана първия старец за костеливата китка я силно я раздруса.

— Ей, я ставай, че имам да те питам нещо!

Старецът с мъка вдигна сухите си като есенни листа клепачи, изфъфли нещо. Ники му помогна да седне. Прогони всички животни и един по един разбуди и останалите.

— Недей така грубо! — примоли му се дошлата Нуми.

— Така трябва! Иначе и до утре няма да се събудят. Хайде, почвай сега да учиш езика им!

Също както на планетата на звездните, Нуми посочи най-напред себе си и назова своето име, докосна гърдите на Ники и назова неговото. След което се заслуша в сънливото бърборене на старците. Двата й обединени мозъка не само запомняха веднага техните думи, но едновременно виждаха в мозъците им съответните представи, та лесно ги разбираха. Ето как тя така бързо бе научила не само езика на Николай Лудогорски от Земята, а и езика на звездните.