Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Ники припълзя до шлема и с мъка напъха главата си в него. Смукна лакомо от лекарствената тръбичка. Дори не забеляза дали от оная с противовирусния серум, или от другата — за болести и болки. Но само след няколко минути погледът му се проясни, а в мускулите му се върнаха прежните сили.

— Ей, близач — подвикна той, но не особено сърдито, защото се чувствуваше вече избавен от опасната магия. — Аз веднага разбрах, че не ти е чиста работата!

Не му е чиста, не му е чиста! — потвърдиха слухарите.

— Я се махайте всички!

Слухарите закимаха в съгласие, но не се махнаха. Карираното прасе също продължи да го гледа все така предано, докато той навличаше трескаво скафандъра си. Бе се разтревожил. Часовникът на лентата с уредчетата показваше нещо, но то бе времето на Пира и Ники още не умееше да се оправя с него, въпреки че Нуми бе му го обяснявала. Пък и на тая планета то сигурно не важеше. Как можа да остави момичето само? Ето какви опасности криеше тази райска красота наоколо! Едно плодче и някакво шарено прасе можеха да те пратят на оня свят…

Той се върна бегом, сподирен от досадните същества. Нуми го посрещна не по-малко разтревожена.

— Къде беше? Стори ми се, че ти се е случило нещо лошо.

— После ще ти разправям — отвърна й той задъхано. — Научи ли езика?

— Беден им е езикът — рече тя. — Два такива щях да науча досега. Друг път да не изчезваш така, чуваш ли? Щях да умра от безпокойство! Защо не се обади по шлемофона?

Тя истински му се караше, а на него, кой знае защо, му стана безкрайно приятно. Но по съвсем друг начин, не както онази опасна приятност, която го обзе след като изяде тукашната райска ябълка, а близачът се зае с краката му.

Старците слушаха равнодушно непознатия им език. Да слушаш не и чуждоземна, да слушаш чуждопланетна реч и това никак да не те вълнува — тук явно имаше нещо нередно. Мозъците им сигурно още тънеха в същата магия.

— Я превеждай — каза той на Нуми. — Уважаеми баби и дядовци.

— Ще им кажа само: уважаеми хора — поправи го момичето.

— Добре. Какво правите сега тук? Защо не сте при децата си?

Накичените като хавайски танцьорки старци отвърнаха вяло нещо, което в превода на Нуми гласеше: „Живеем“.

— Но иначе какво правите? — запита Ники.

— Молим се да живеем дълго — бе отговорът. Към него Нуми поясни, че те вярвали в някакво висше същество, което било ги създало.

— Аха, значи и бог си имате? Е, добре, имайте си го — каза Ники, а всички слухари наоколо повториха със златните си глави: „Добре, добре, имайте си го!“ — Но защо ви е да живеете толкова дълго?

— Ники — възпротиви се пиранката. — Непристойно е така да ги разпитваме. После ще ти обясня някои работи.

— Не, ти ги питай защо искат да живеят дълго! Какво ще правят?

Думите, произнасяни от Нуми, звучаха почти както звуците, които издаваше оная рибка в шепите му. Навярно тя изговаряше грубите му въпроси по-любезно.

Старците отговориха пак така хорово, но мързеливо, че живеели дълго, за да се сливат с красотата и истините на света.

Ники ги изгледа жалостиво. Те представляваха точно обратното на красотата. А сигурно и истините в помътените им мозъци бяха такива сбръчкани и стари. На Земята старците също се надпреварваха да живеят колкото се може по-дълго. Ядяха бебешки храни, билки разни пиеха и също не му беше ясно за какво им е такъв живот. Но те поне ходеха да пазаруват, за внуците си се грижеха, работеха туй-онуй, пък и на младини всеки бе правил нещо полезно за хората. А тези тук?

— И къде са тия истини, дето се сливате с тях?

— Вътре в тях били — отговори му Нуми.

— Ами че да дадат малко и на нас!

— Ники, пак им се надсмиваш! — укори го момичето.

— Не се подигравам. Но какво струват красотата и истините, щом не можеш да дадеш от тях и на другите? Това им кажи!

Нуми не им го преведе, въпреки че слухарите подкрепиха думите му с усърдно кимане.

— Няма ли да ни заведат поне при по-младите?

— Вече ги питах — отвърна Нуми. — Не искат да напускат красотата и истините.

И тя се изправи, казвайки нещо на старците, което звучеше като любезно сбогуване. Престарелите хавайски танцьорки обаче не пожелаха да излязат от блаженството си и да й отговорят.

Из пътя двамата срещнаха още няколко такива групички пожълтели старци, които или танцуваха около Тили-тили, или вече тънеха в своето опасно блаженство. Ники й разказа за противното обезсилване, в което бе изпаднал, а Нуми пък му обясни, че тук хората смятали себе си за най-красивите и най-добрите същества на света. Господ бил ги създал по свой образ и подобие.