Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Горкият — изсмя се Ники Лудото. — И той ли е толкова глупав и грозен?

Още по-изненадващо бе, че те също смятали себе си за потомци на Земята. Някога, много отдавна, господ изпратил свои пратеници да съберат най-добрите хора и да ги върнат отново в рая, та да ги запазят от злите и войнствени човеци. Оттогава те живеят тук, където винаги е красиво и топло и винаги има какво да се яде, защото растенията непрекъснато дават плод.

— И прасета им ближат краката, а птиците им кимат: Браво, браво, вие сте най-добрите и най-красивите — допълни земното момче.

Но пиранката отново го укори, загдето се подигравал на чуждите истини.

— Ха, няма ги! — възкликна той.

Карираното прасе с опасния език и двете райски птици липсваха. Сигурно бяха се убедили най-после, че не са желани спътници от двете непознати им същества.

Двамата изкачваха подножието на верига от хълмове, целите покрити със синьозелена, копринено мека трева. Цветята оредяваха, храстите ставаха повече, но и едните и другите бяха различни от онези в полето. Никъде не се виждаше и Тили-тили. Сред храстите обаче се замяркаха човешки фигури. Изглеждаха значително по-млади, а кожата им леко се зеленееше.

— Дали наистина са толкова добри, колкото си мислят? — рече тихо Ники и извади пистолетчето. — Да не вземат да ни нападнат тия диваци.

— Прибери го — скара му се Нуми, която никога не можеше да повярва в лошото. — Щом нямат врагове, значи не е имало и какво да ги направи лоши.

Пръв ги забеляза някакъв мъж в зелени бански гащета и се спусна към тях. Беше грозен, с голяма уста и дълъг нос, но се смееше и дружелюбно им забърбори нещо. Банските му гащета се оказаха изплетени от същата синьозелена трева, която газеха.

— Разбрах само, че иска да ни покаже нещо — каза Нуми и храбро тръгна подире му, а Ники, ще не ще, трябваше да я последва.

Мъжът ги заведе зад най-близкия храст, вдигна нещо от тревата и го завъртя пред очите им. И пак забърбори тихичко и напевно.

— Пита ни дали харесваме това? — преведе момичето.

Нещото приличаше на малко гобленче, изплетено от тревата и украсено тук-таме с главички на цветя. Нуми отвърна с няколко тукашни думи и грозното лице на мъжа засия.

— Какво му каза? — запита я нетърпеливо Ники.

— Че е много хубаво.

— А за какво служи?

— За нищо. Това било изкуство.

— Ей, ама значи и вие, пиранците, знаете да лъжете — рече Ники. — Защо тогава все ми се караш?

— Не съм излъгала. Щом той го е създал и го намира за хубаво, значи за тях е хубаво. Забравяш, че сме в друга цивилизация.

— Каква цивилизация са тия — отново се заяде земното момче. — У нас всяко дете в детската градина ще ти го направи по-хубаво!

Иззад храстите наизскачаха други мъже и жени, все голи, защото тревните им бански гащета трудно можеха да бъдат признати за облекло. Те в надпревара занавираха под носовете им подобни гобленчета или някакви неясни фигурки, също изплетени от трева и клонки. И всичките настояваха да им похвалят произведенията. Нуми едва успяваше да размени по някоя дума с някого в настъпилата дандания. Вече всички танцуваха и пееха, въртейки своите жалки произведения над главите си.

— Изкуство — подвикна тя на приятеля си. — Тук всички се занимават с изкуство.

Николай се ядоса.

— Добре де, но защо трябва и нас да занимават с него. И никой ли не те запита какви сме, откъде сме, какво можем да им покажем пък ние?

Дори онези невероятни чудовища бяха проявили към двете деца любопитство! А сред тоя кръжок от самодейци всеки се интересуваше само от собствените си проявления. Ники извади от джоба си една дъвка, сдъвка я набързо, за да омекне и силно извика: Хей!

Райските жители замръзнаха по местата си от необикновено резкия за тях звук. Ники им посочи с тайнствен жест устата си, направи няколко уж заклинателни знаци и пусна едно мъничко балонче.

Балончето започна да расте, бяло и хубаво от слънчевите отблясъци. Заедно с него растеше и смайването на тукашните жители. А когато то се спука и устните на момчето бързо скриха остатъците му, всички запляскаха с длани по голите си бедра. Изглежда, така изразяваха тук своето възхищение.

Ники заприготвя дъвката за ново балонче, но неколцина от мъжете го награбиха и го понесоха нанякъде под продължаващия плясък на дланите по бедрата. Нуми тръгна подире им, извика му:

— Разправят, че ти си бил вече велик майстор и трябвало да отидеш там, където се постига пълното сливане с красотата и истините.