Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Какво си приказват? — попита Ники.

Нуми не бе го разбрала, но по излъчванията на децата усещала, че е може би песен или заклинание, или някаква клетва.

Момчето от подиума извикваше все по-гръмко своите заклинателни думи, а хорът го повтаряше по същия начин, докато накрая всички закрещяха оглушително. Тогава момчето посочи с гневен жест плашилата и децата като побеснели се нахвърлиха върху тях. Ритаха ги, обсипваха ги с юмручни удари, ръфаха ги със зъби, изтърбушваха тревните им кореми и глави.

Чуждопланетните гости застинаха в недоумение пред грозната и смешна гледка. Момчето-водач слезе от своя подиум и дойде при тях. Каза им:

— Ето така става! На децата често им се иска да бъдат лоши, защото ние произхождаме от Земята и злото още се ражда с тях. А това са земляните. Те са грозни и жестоки, те са най-лошите същества на света.

— Виждали ли сте ги? — смая се Нуми.

— Не сме ги виждали, но знаем.

— Не разбирам. Щом не сте ги виждали, нито пък са ви сторили нещо лошо, защо трябва да ги биете?

— Защото те са нашите врагове!

Ники я побутна нетърпеливо да му преведе разговора. Тя се поколеба дали да му открие опасната за него истина, но нали не умееше да лъже, все пак добросъвестно му предаде всичко.

Земното момче не се уплаши.

— Кажи му, че аз съм от Земята и че никой там не им е враг. Там дори не знаят за тяхното съществуване.

— Още не бива, Ники! Може да се нахвърлят върху теб, както са освирепели сега.

— Нека посмеят! Ще им изкарам тая глупост през тъпите носове! — закани се земното момче.

Децата, и най-големите сред тях, бяха необикновено хилави. Сигурно не само с труд не се занимаваха тук, но и не спортуваха. А какви мускули ще направиш, като се тъпчеш само с плодове? Най-много да ти се надуе коремът като на оня фукльо там, дето още отначалото ги гледаше все навъсено. Ники усети, че ако се ядосаше истински, можеше всичките да натръшка, но вместо да им се ядоса, ги съжали. Заради глупостта им и скуката, в която живееха.

— Кажи им, че хората на Земята са добри и миролюбиви.

— И това няма да им кажа — рече Нуми. — Не е съвсем истина, Ники, пък аз не мога да произнасям лъжи, нали знаеш? Толкова хора видях у вас да се бият помежду си!

— Но нали трябва да ги вразумиш по някакъв начин? Като нямат други врагове, а толкова им трябва да се бият, да си измислят там някакви зверове! Защо хора, и то земляни?

Нуми се обърна отново към вожда на децата и го запита наистина ли те стават по-добри, след като набият земляните. И може ли изобщо човек да стане по-добър, ако бие някого? Момчето отвърна убедено:

— Така ние връщаме на земляните злото, което са ни дали. И ставаме добри един към друг.

Като го чу преведено, Ники не побърза да се засмее и изведнъж реши, че това всъщност не е толкова неразумно. Сигурно би било по-добре, ако и на Земята народите, вместо да се бият помежду си, като обявяват за свой враг ту тоя съсед, ту оня, да си направят чучела и тях да бият. Защото и на Земята всеки народ обявяваше себе си за най-умен и най-добър. Дали и това не беше закон на Вселената — глупостта навсякъде да е еднаква?

Помисли си го, но го премълча, защото се побоя Нуми да не му се присмее. На Пира може би дори и чучела не биеха, ако се съдеше по това момиче. Ето, то отново вече се възмущаваше:

— Как можеш да обявяваш за свои врагове хора, които изобщо не познаваш!

Наивна си беше тая мила пиранка и толкоз! Именно тогава е по-лесно да обявиш някого за враг! Опознаеш ли го, разбираш, че и той е като тебе и можете да се сприятелите. Точно това си помисли Ники, спомнил си за Пламо.

Беше в един скучен неделен следобед. Ники се шляеше самичък из улицата, когато се зададе непознато момче. Ей, подвикна му той, ти да не си от съседната махала? Да, отвърна момчето и явно се зарадва, че среща някого, с когото ще си поприказва. Ами що не съм ти виждал мутрата досега? — рече Ники, защото все още му беше скучно. — Не си идвал да се биеш с нас? Сигурно си голям страхливец! Аз съм нов — отвърна плахо момчето. — Оня ден се преместихме да живеем тука. Аха! — зарадва се Ники, намерил най-после повода за бой. — И предпочете да идеш в другата махала, а? Ей сега ще ти смачкам физиономията! Момчето каза: Какво съм виновен, там ни дадоха квартира! Но не беше страхливо и се приготви за отбрана.

Ники си бе изработил една хитра маневра. Скачаше встрани със свиреп вик, като джудистите, за да обърка противника. Момчето изненадано се обърна, решило, че ще го нападат откъм гърба, оплете краката си и падна. А Николай, вместо да се нахвърли върху него, му помогна да се изправи, отупа дрехите му и го заведе у дома си да промият с кислородна вода ожуления му лакът. Оттогава Пламо стана най-добрият му приятел, макар и да не участваше нито в едната, нито в другата банда. Дали не биеше тайно някое такова чучело?