Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Те просто доизбутаха на ръце техния лунолет между другите и всичко приличаше повече на детска игра. Ако не бе преживял досега толкова фантастични неща, би си помислил, че сънува. Щом свършиха, момчетата го наобиколиха с весели усмивки и въпреки че бяха чужденци, както бе му казал българинът, явно му се радваха. За разлика от неговите земляци.

— Това са останалите, които те търсеха — рече българският глас в шлемофона му. — Да вървим сега да спим!

Тоя пък поспаланко! — ядоса се Ники. Човек се връща от космоса след столетия може би, а тоя си мисли само за спане! Но нищо не каза и послушно го последва, сподирен от групата.

Отвориха някаква врата с множество колела, които най-напред трябваше да бъдат развъртени. Тя беше металическа, с меки уплътнители по края. Затвориха я по същия начин, прекосиха малък коридор и влязоха зад втора подобна врата. Тук помещението изглеждаше вече обитаемо, имаше и въздух, защото всички припряно засваляха шлемовете и скафандрите си. Из тия тежки и тромави скафандри се пръкнаха малки момчета в разноцветни, полепнали към телцата им трика. Но по-голяма бе изненадата му, когато от скафандъра на българина излезе не някакъв грамаден мъж, а един около двадесетгодишен момък, висок колкото него, с тънко и крехко телосложение. Ники спокойно би му излязъл насреща за един бой, без да се опасява от поражение.

— Ти няма ли да се преоблечеш? — запита го момъкът, като видя, че той свали само шлема си.

Ники, който бе разпознал сред останалите по трика момчета и едно късо подстригано момиче, се смути.

— Аз… аз нямам нищо отдолу.

— Отдолу си гол, така ли? И с това навън и вътре? — изненада се младият българин, като безцеремонно заопипва тънкия му и мек скафандър.

Ники оживено заразказва как го топли и храни скафандърът, колко добре се чувствува човек в него. Показа му и тръбичките шлема, извади от джоба резервните патрончета с храна, вода и въздух, фенерчето, лъчевия нож и газовото пистолетче.

Момъкът видимо се изпълваше с по-голямо уважение към него.

— Ако не бяхме те вдигнали от там, нямаше да повярвам, че има такива скафандри. — Той каза нещо на другите деца, само че Ники не разбра какво си говореха. Стори му се, че говорят ту на неразбираем руски, ту на още по-неразбираем за него английски. После момъкът отново рече на български: — Чие производство е?

— На цивилизацията Пира.

— Стига вече с тия чужди цивилизации де! Ако продължаваш така, ще повикам лекаря! Впрочем, извинявай, как се чувстваш? Здрав ли си?

— Напълно! — увери го Ники.

Момъкът го огледа усмихнато, но сякаш в очите му имаше повече насмешка.

— Затова и не те попитах. Здраво момче ми се виждаш. И доста добре си израсъл, явно не си от тук. Само дето си решил да си играеш на загубеното зайче. Хайде, ще пием по един чай! Все пак успя да ме разсъниш.

И той тръгна към насрещната врата. Децата, сякаш това и чакали, награбиха чантата и земните дрехи на Ники, а той тръгна подир сънародника си все още със свито сърце. Защо не му вярва тоя българин? И скафандъра му показа, който явно превъзхождаше техните, и всичко останало! По ония планети по-лесно приемаха чуждите жители. Толкова ли е трудно човек да се разбере със сънародниците си, па макар това да е и след столетия?

Той беше забравил, че някога и на Земята не винаги това му се е удавало, а сигурно всеки ще потвърди, че има много случаи, когато никак не е лесно да се разбереш дори със съседите си.

Влязоха в нещо като трапезария с голи бетонни стени, студена и неуютна. Зад висока стъклена преграда се виждаше кухнята. Там също беше чисто и грижливо подредено, но все така бедняшко. Като в стара туристическа хижа. Късо подстриганото момиче и едно от момчетата изтичаха да направят чая, а момъкът, който, изглежда, бе водачът тук, седна край дългата маса.

— Ако си гладен… — рече той на Ники и му посочи мястото край себе см.

Николай побърза да го увери, че не е, пък и наистина не чувствуваше сега глад заради прекомерното си вълнение. Каква беше тая база? Уж в далечното бъдеще, пък всичко е толкова бедно. И като че ли е пълна само с деца. Възможно ли бе да се намира наистина на Луната? Той щеше тъкмо да запита, когато в трапезарията се втурна едно нежно и крехко момиченце в кокетно розово трико и още от вратата извика:

— Къде е бялото зайче? Това ли е?

Ники смутено се изправи, а момичето го зяпна изненадано, после каза пресилено весело, защото също бе се смутило: