Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Ако тук ти харесва, можеш да останеш при нас до края на курса, пък после ще решиш.

Ники не знаеше какво да му отговори, а и не успя да стигне до някакъв отговор, защото Села се втурна в трапезарията, по-розова от розовото си трико. Извика възторжено:

— Вярно е, вярно е! В колектора има записано такова необяснено произшествие, както го разказа той. На същата дата и същото място. Станало е пред много свидетели…

Села продължи на руски език към другите деца и очите им също светнаха възторжено. А студентът-българин прегърна раменете му.

— Хей, Николай, ако това е вярно, ти наистина си цяло чудо на природата!

В трапезарията нахлуха още деца, вероятно разбудени и осведомени вече от Села. Заподскачаха около него, викаха едно през друго, завъртяха се в някакъв шеметен танц, който изглеждаше много смешен заради намалената гравитация. Пристигнаха сънени и останалите студенти-ръководители, но напразно се опитваха да въведат ред и тишина. Защото децата са си деца, дори когато се намират на обратната страна на Луната.

Николай отведнъж се почувствува добре сред пъстрата и разнолика детска компания. Да, умният Мало явно бе съобразил къде да то остави! Поразтревожи се само когато лекарят, също млад мъж, го отведе в един тесничък кабинет, пълен с разни медицински уреди и го запреглежда. Александър обаче скоро му съобщи, че всички уреди са го определили като напълно здрав и не носещ никакви чужди вируси или бацили.

Върнаха се в трапезарията. Там сега цареше пък необикновена тишина, като на някакво съвещание. Един от студентите-ръководители каза нещо на лекаря и на Александър. Българинът му преведе:

— Децата настояват още известно време да не съобщаваме за твоето пристигане. Но ние, възрастните, смятаме, че нямаме право да крием такова важно за човечеството събитие.

Села, която единствена тук освен Ники разбра думите му, се провикна на български:

— Но те ще ни го вземат! Не си го давам аз моя Николай, аз го намерих!

И се залепи за него, и го хвана под ръка, сякаш някой вече се опитваше да й го вземе.

— Нали ще останеш при нас? Моля те, остани до края на курса!

— Не знам — рече Ники. — Вие ме посрещнахте така лошо. Подигравахте ми се…

— Николай — прекъсна го Александър, — трябва да ни простиш. От векове човечеството търси другите цивилизации и все не ги е намирало, а изведнъж пристига някакво момче и ни разправя такива невероятни работни.

— Не, вие сте просто лошо възпитани — настоя Ники. — Аз посетих толкова други цивилизации и никъде не видях да се отнасят така към своите дядовци. Защото аз съм ваш прадядо, нали така?

Братът и сестричката му разбраха най-после, че той се шегува и избухнаха в смях. Села бързо преведе на цялата публика думите му и естествено от всички страни към него се изсипаха порой молби. На руски, на английски, на български:

— Дядо, молим ти се! Мили дядо, остани при нас да ни разказваш приказки! Мило, мило деденце…

Можеше ли да се откаже на такива молби? Още повече, че не бе разказал на тия мили дечурлига и една стотна от всичките си преживявания. Пък и къде ли другаде щеше да отиде сега? Той се засмя и закима в знак на съгласие.

Избухна всеобща ликуваща радост, която обаче изведнъж замря, щом Александър вдигна ръката си. Изглежда, той бе тук най-главният и сред студентите.

— Дядо Кольо — каза му той на български, — твоите внучета трябва още малко да поспят, защото утре ги чака тежка програма. Ела да намерим и за теб място за спане!

После той каза високо нещо на руски и децата послушно се изнизаха навън.

Надникнаха и в трите спални помещения, които бяха отделени със същите железни херметични врати, докато откриха свободна койка. Да, в тях нямаше никакви друга мебели, освен висящи на стената тесни и люлеещи се койки. Нямаше пижами, преобличания, възглавници, завивки и прочее приготовления за сън. Децата скачаха в тях, както си бяха в същите трика и веднага се умълчаваха.

За Ники това обаче не беше съвсем лесно, защото койката, която приличаше повече на дълга торба, отколкото на легло, се люлееше и бягаше от него. Наложи се Села да му помогне. След което тя с един замах се хвърли в една от съседните койки, без да каже нито думица повече.

Никой не се сети да изгаси осветлението или пък то нарочно бе оставено да свети. Койката също бе доста неудобна като легло. Да, тук наистина не се шегуваха с трудните за живеене условия! И никой изобщо не издаде повече нито звук. Явно децата спазваха строго своя лунен и учебен режим. Но сигурно така и трябва в суровите условия на Луната — оправда ги Ники, защото отново бе се усетил обиден. Много му се щеше да почне още сега да им разказва патилата си. Пък си и спомни, че най-сладките разговори в някогашните пионерски лагери се водеха вечер преди заспиване. А най-много му се говореше сега за Нуми. Къде ли спеше пък тя сега? А можеше и да не спи, защото там времето положително върви не така, както на Луната. Дали си мислеше и тя за него?