Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Силно осветената с множество прожектори площадка пред хангара се оказа всъщност дъно на кратер, ограден с черни скали. Явно и цялата база бе вкопана под тези скали заради метеорите, които падат на Луната и са опасни, защото няма атмосфера, в която да изгорят, както това става на Земята.

Децата наскачаха в трите лунолета, а Села го поведе към четвъртия — подир брат си. Ники го разпознаваше само по това, че беше по-висок от децата. Помогна му да влезе, бутна го в една от седалките, сама се тръшна в съседната. Александър седна пред пулта за управление. Влязоха още пет деца и някои насядаха на пода, защото нямаше седалки за всички.

Щом те затвориха кръглата врата зад себе си, лунолетът се вдигна нагоре. Ники видя през илюминатора от лявата си страна как се вдигнаха и другите. А в тях не бе влязъл нито един от ръководителите. Запита:

— Сами ли ги управляват? Не е ли опасно?

Гласът на Села прозвуча твърде нехайно в шлемофона му.

— Иначе пък няма да е интересно.

Сега той вече не виждаше лицето й през стъклото на шлема. В лунолета светеха само скалите на уредите. През илюминаторите надничаше страховитият лунен пейзаж — сивочерен от студения блясък на звездите.

— А какви са двигателите? — запита Ники. — Атомни ли?

— Йонни. Лунолетите нямат нужда от толкова мощни.

Ники още не бе учил за йоните, но не му се щеше да издаде невежеството си. Тия деца, въпреки невръстния си вид, сигурно знаеха много. Щяха ли иначе да ги изберат за бъдещи граждани на космоса.

— А другите цивилизации какви двигатели имат? — запита го Села.

Ники не бе видял там никакви други двигатели, освен раираните ламомагарета на планетата на звездните, но изведнъж му се прииска да си отмъсти за подигравките й.

— На последната планета, където бях, имаха много интересни двигатели. Бяха вградени в петите им. И движеха краката ми така…

Той показа с пръсти по бедрото си как ходеха кривокраките хора от райската планета. Села прихна.

— Хей, Ники, аз имам седем дядовци, но толкова забавен дядо никога не съм имала!

— Защо седем? — изненада се Николай.

— На майка ми бащата и неговия баща, на баща ми бащата и неговия баща, на втория ми баща бащата и бащата на третия ми баща и неговия баща.

На Ники чак му се зави свят от тия бащи, та не веднага пресметна, че тя имаше цели трима живи прадядовци. Толкова ли дълго живееха сега хората?

— Имам трети баща, защото първите двама умряха — поясни Села. — Но и третият сигурно скоро ще загине, та може и дядовците ми да станат повече.

Това съобщение направо го зашемети, а най-вече нехайният тон, с който бе направено.

— Защо трябва да загине?

— Вече пета година се шляе из пръстените на Сатурн, пък там е опасно. И другите двама там загинаха.

Ники съвсем се притесни от толкова трагедии.

— И какво ще правиш, ако пак останеш без баща?

— Защо аз? Да му мисли майка ми какво ще прави, като си избира все такива мъже — отвърна момичето, а накрая взе, че се и засмя. — Аз ще мисля, когато порасна, защото и на мен ми се харесват мъжете с опасни професии.

Как само говореше това малко българско момиче — като зрял и препатил човек! Но всъщност сигурно така трябваше и да бъде. Нали самото то се готвеше да живее и работи в космоса! Ники въздъхна лекичко:

— Пък аз сигурно нямам вече никакви роднини на Земята.

Вместо да му съчувства, странната българка рече:

— Тогава какво ще правиш там? При нас е по-хубаво.

Той погледна през илюминатора към грозното лице на Луната.

— Не мога да си представя, че тук ще е по-хубаво.

— Там е голяма скука — рече Села, но веднага се поправи. — Не ми вярвай, аз си обичам Луната, пък там изобщо не съм стъпвала. Ние, които сме родени тук, вече не можем да живеем на Земята. Поради земното притегляне. За да ида, трябва цяла година да ме подготвят специално, защото нашият организъм не е пригоден за дълго пребиваване там. Нали виждаш какви сме нежнички. Както те гледам, ти сигурно си по-силен и от брат ми, пък той е на двайсет и една години. Но пък сме много по-издръжливи на космическите условия.

— Тогава вие всъщност сте вече друга човешка раса — изрече колебливо Ники. — Космическа, а?

— Засега лунна, но от нея ще се роди и космическата. Затова ти казвам да останеш при нас. Като искаш, разходи се до Земята, разгледай я и пак ела. Пък ако толкова ти е мъчно, че си нямаш роднини, аз ще те осиновя.

Весело момиче беше тая Села, но още не можеше да му стане симпатична. Прекалено дръзко се държеше и говореше като възрастна, а той бе свикнал на очарователната доброта и наивност на малката пиранка, пред която винаги можеше да се поперчи. За да не й остане длъжник, Ники каза: