Робърт Хайнлайн - Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън (Мемоари на една леко нередовна жена))

По време на четвъртата вълна бомбардировки рано сутринта чух гласа на Гретхен:

— Йомен до Кон. Спешен случай.

— Какво има, Гретхен?

— Нещо — вероятно къс от самолет — удари портата ни.

— Повреди?

— Не знам. Тя изчезна. Бум! — няма я.

— Кон до Йомен, прекратете. Евакуирайте се през портата в медицинския пункт. Можете ли да го намерите? Район, ориентировъчни данни?

— Да, но…

— Прекратете и се евакуирайте. Живо.

— Но, Хейзъл, ние изгубихме само едната порта. Можем да продължим да сваляме бомбардировачите.

— Задръж. Слънчеви скали, отговорете. Дийти, събуди се.

— Буден съм.

— Проучването установи, че вълните ще са четири, не повече. Ще има ли още мишени за Гретхен?

— Един момент… (Моментът излезе доста дълъг.) „Веселият“ казва, че не виждал никакви бомбардировачи да разгряват на земята. На изток започва да се зазорява.

— Кон до всички станции: прекратете. Кръв, изчакай Йомен и се евакуирайте… и доведете Първи с вас. Използвайте инжектор при нужда. Всички станции, докладвайте.

— Скали до Кон, прието. Идваме!

— Йомен до Кон, прието. Отец Шмит води, аз — след него.

— Кръв до Кон, прието. Хейзъл, кажи на Ищар да връща всички обратно… или ще се сдобием с непредвидени емигранти.

Следващите няколко минути падна голям смях в стил Гран Гиньол. Първо, случаите на ужасни обгаряния се изляха обратно през входната порта, вървейки на собствените си крака, здрави и прави. Последваха ги пациентите на хирургията, някои — с протези, други — с шини. Дори и последните пациенти — онези, над които Галахад, Ищар и другите хирургически екипи работеха в момента — някак си бяха позакърпении и върнати обратно в Ковънтри само минути след като Хейзъл обяви края на операцията.

Знам, че са били само минути, защото никой от отрядите на Гретхен не беше вървял повече от километър и половина. Тези момичета се движат в тръс с тринайсет километра в час. Трябва да са стигнали горе-долу за осем-девет минути плюс колкото там време им е било необходимо да слязат от онази кула. По-късно чух, че някои от стражите от Гражданската защита се опитали да ги спрат и разпитат. Според мене момичетата никого не са ударили много лошо. Но се спрели, де.

Заприиждаха — девойки Мариан с дълги лъкове (замаскирани прожектори на лъчи с елементарни частици), облечени като за Нотингамската гора, предвождани от отец Тък и следвани от Гретхен, облечена също като за постановка на „Робин Худ“ и ухилена до уши.

Тя спря, за да тупне Дагмар по дупето, заобиколи масата на татко, кимна на семейство Прат, вече загубили ума и дума след шествието на оздравелите по чудо пациенти, които продължаваха да прииждат. Спря се до масата на Удроу.

— Успяхме!

В момента и трите маси бяха празни — бяхме стигнали до онзи прекрасен миг, когато отвън не чакаха никакви пациенти. Джубал влезе.

— Наистина успяхте.

Гретхен ме прегърна.

— Морийн, успяхме! — дръпна маската ми и ме целуна.

Побутнах я.

— А сега си изнасяй опашката през онази порта. Вече сме в минусовите минути.

— Все ще ни развалиш кефа! — тя мина през вратата, последвана от Джубал и Джилиан.

Разнесе се сигналът „всичко е чисто“. Господин Прат погледна към мене, погледна към завесата…

— Да си ходим, Хари.

— Да, татенце.

— Лека нощ на всички — старецът се потътри уморено към изхода, следван от жена си.

Баща ми се обади пресипнало:

— Дъще, какво правиш тук? Та ти трябва да си в Сан Франциско — после погледна към Удроу. — Ами ти, Тед? Че ти си мъртъв! Какво правите тук?

— Не съм мъртъв, доктор Джонсън. „Безследно изчезнал“ не е точно същото като „мъртъв“. Разликата е малка, но съществена. Дълго време бях в болница, дълго време не бях на себе си… Но ей ме на.

— Кхъ-кхъ. Мда. Но какъв е този маскарад? Хора с костюми. Други хора, които търчат напред-назад като по „Пикадили съркъс“. Страхотен начин да ръководиш пункт за първа помощ. Да не съм откачил? Директно ли ударихме?

Хейзъл ми рече в ухото:

— Тръгвайте всички! Веднага!

— Ей сега, Хейзъл — промърморих аз.

Дагмар се беше преместила и сега беше зад татко. Беше приготвила инжектора си; погледна ме въпросително. Поклатих глава съвсем леко.

— Татко, би ли дошъл с мене, за да ти обясня?

— Кхъ-кхъ. Предполагам…

Покривът се срути.

Може и да е било парче от „Спитфайър“, може да е било и от „Месершмит“. Не знам — бях под него. Гуен Хейзъл го чу през микрофона ми. Внуците й Кас и Пол обгоряха тежко, когато се върнаха да ни спасяват.