Робърт Хайнлайн - Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън (Мемоари на една леко нередовна жена))

— Ти не трябва да я чуваш чак докато и двете не се преместите в Ковънтри 1941 г. Мо, ще отидеш ли до Ковънтри за втора проверка на комуникацията?

Отидох. Установихме, че връзката на Гуен Хейзъл с мене, XLIV век до XX, е добра и сега не чувах Гретхен — така и трябваше да бъде. После се върнах в Буундок, защото още не си бях сложила костюма и маската. При прехода имаше един момент, когато нещо ти дърпа дрехите и ти пращят ушите — статичен удар поради разликата във въздушното налягане, знаех го. Но въпреки това си беше страшничко.

Дийти докладва, че ятото бомбардировачи излита. Германските „Месершмити“ бяха равни на „Спитфайърите“ или по-добри от тях, но се налагаше да оперират на самата граница на обхвата си — хабяха повечето си бензин за отиване и връщане, можеха да влизат във въздушен бой само за няколко минути или да се намерят в Ламанша, ако са преценили погрешно.

— Дагмар, заеми позиция — нареди Гуен Хейзъл.

— Прието. Приемам — Дагмар влезе, облечена с костюма, маската и касинката — още не си беше сложила ръкавиците… макар че Господ знае с какво ли щяха да помогнат ръкавиците в очакващите ни септични условия (може би за да предпазят нас, ако не пациентите).

Вързах маската на Удроу, той — моята. Бяхме готови.

Гуен Хейзъл се обади:

— Конят на Годайва до всички станции: сирени. Британски йомен, активирайте портата и се преместете във времето. Потвърдете!

— Йомен до Кон, прието!

— Кон до Йомен, докладвайте за пристигането. Наслука! — После Хейзъл се обърна към мене: — Мо, вие с Лазарус тръгвайте. Късмет!

Последвах Лазарус… и сърцето ми се качи в гърлото. Дагмар държеше престилката на татко. Щом излязохме изпод завесата, той само ни погледна и не ни обърна никакво внимание. Чух го да казва на Дагмар:

— Не съм ви виждал досега, сестра. Как се казвате?

— Дагмар Добс, докторе. Наричайте ме Даг, ако ви харесва. Току-що пристигнах от Лондон, сър, заедно с припасите.

— Очевидно е. От седмици не съм виждал чиста престилка. И маски — ама че превземка! Звучиш ми като янки, Даг.

— Аз съм янки, докторе, както и вие.

— Виноват. Айра Джонсън от Канзас сити.

— Ама и аз съм оттам!

— Май дочух шумолене на високи царевици в говора ви. Довечера, като натирим Хайнитата, трябва да си разменим по някоя градска клюка.

— Не ги знам много-много новите клюки. Не съм си била вкъщи, откакто надянах касинката.

Дагмар занимаваше татко и постоянно ангажираше вниманието му, а аз мълком й благодарих. Не искам да ме забележи, докато битката не свърши. Дотогава нямаше време за малки сладки изненади.

Първите бомби паднаха наблизо.

Нищо не видях от битката. Преди деветдесет и три години или осем месеца по-късно същата година — зависи как го броите — видях как бомби падат над Сан Франциско при обстоятелства, при които не ми оставаше нищо друго освен да затая дъх и да чакам. Не съжалявам за това, че бях твърде заета, за да наблюдавам бомбардирането на Ковънтри. Но го чувах. Ако чувате как падат бомбите, те като нищо могат да паднат и на главата ви. Така разправят. Аз май не им вярвам много-много.

Гуен Хейзъл извика в ухото ми:

— Чу ли Гретхен? Каза, че при първата вълна свалили шейсет и девет от седемдесет и два бомбардировача!

Не бях чула Гретхен. С Лазарус бяхме заети с първия си пациент — малко момченце. Беше лошо обгорено и лявата му ръка беше смазана. Лазарус се приготви да ампутира. Удържах сълзите си и започнах да му помагам.

Няма да тревожа нито вашите, нито моите чувства с описания на подробностите от тази хилядогодишна нощ. Ако сте виждали агония в спешното отделение на някоя болница, то през онази нощ ние видяхме и работихме точно над това. Сложни фрактури, крайници, смазани до пълна негодност, изгаряния ужасни изгаряния. Ако изгарянията не бяха много тежки, намазвахме ги с един гел, който щеше да се появи тук чак след векове, превързвахме засегнатите зони и носачите от Гражданската защита изнасяха ранените с носилки. Най-тежките случаи Кас и Пол отнасяха в другата посока — зад онази завеса, през портата на Бъроуз-Картър-Либи в болница „Айра Джонсън“ в Буундок, а случаите на изгаряния прехвърляхме в мемориалната болница „Джейн Калвър Бъроуз“ в Баулаланд, за да ги лекуват там няколко дни или седмици и да ги върнат в Ковънтри същата нощ след сигнала „всичко е чисто“.

Жертвите ни бяха цивилни — предимно жени, деца и старци. Единствените военни (доколкото знам) около Ковънтри бяха Териториалните войски, които обслужваха зенитните оръдия. Те си имаха собствен медицински пункт. Предполагам, че в Лондон един такъв пункт за първа помощ като нашия сигурно щеше да се намира в метрото. В Ковънтри нямаше метро — този пункт беше просто чували с пясък, струпани на открито, но може би така беше по-безопасно, отколкото ако се намираше в сграда тя би могла да изгори. Не критикувам. Всичко в Гражданската защита беше на принципа „както дойде“ — хора, опрели гърбове о стената, които благородно се биеха с всичко, което им идваше насреща.