Робърт Хайнлайн - Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън (Мемоари на една леко нередовна жена))

В добавка към всички тези захващания тя поддържаше връзка със Зеб и Дийти Картър във „Веселият измамник“ на деветстотин метра над Ламанша — твърде високо за бомбардировачите, твърде високо за „Месершмитите“ и „Фокерите“, твърде високо за зенитните оръдия от онова време. „Веселият измамник“ се беше съгласил да бъде там само при условие че сам ще избере на каква височина да виси (той е пацифист със, по негово мнение, значително количество опит в битки). Но на тази височина беше сигурен, че ще забележи как „Хайнкелите“ излитат и се престрояват, преди британският крайбрежен радар да ги забележи.

В резултат на репетициите в „потьомкинското село“ — учения, в които включвахме всички жертви, за които можехме да се сетим, лекарските екипи бяха преустроени и повечето от тях останаха на входа на Буундок. Щяхме да упражняваме един вид „сортировка“: безнадеждните случаи щяха да се препращат в Буундок, където никой случай не е безнадежден, ако мозъкът е жив. Там лекарите Ищар и Галахад щяха да оглавяват обичайните си екипи (те нямаше нужда да постъпват доброволци — така и нямаше да видят Ковънтри). „Безнадеждните“ случаи, след като ги оправехме, щяха да бъдат препратени в Беулаланд, за да се възстановят за няколко дни или седмици, а после, още преди зазоряване, щяхме да ги върнем в Ковънтри.

Утре щеше да има много чудеса за обясняване. Но ние вече нямаше да сме тук.

Кас и Пол се бяха наели (всъщност ги бяха наели съпругите им, дъщерите ми Лаз и Лор) за носачи на носилките, с които ще се пренасят най-тежките случаи от Ковънтри до количките в Буундок.

Бяхме решили, че твърде много лекарски екипи и апаратура, появили се ей така, от нищото, щяха да разтревожат ненужно татко и да го накарат да подуши, че в тази работа има нещо. Но когато ранените започнаха да пристигат на талази, той беше твърде зает, за да забележи каквото и да е.

Джубал и Джилиан бяха резервен екип и щяха да дойдат, когато има нужда — Дагмар щеше да влезе, когато Дийти докладва от „Веселият измамник“ , че бомбардировачите са на път, така че тя щеше да срещне татко — доктор Джонсън — когато за първи път си подадеше носа вътре. Когато сирените завият, ние с Лазарус щяхме да влезем, вече облечени и маскирани — щях да съм сестрата. Аз съм свестен хирург, но като операционна сестра съм направо върхът — имам много по-голяма практика. Решихме, че ние тримата бихме могли да свършим онова, което трябваше да се върши след сигнала „всичко е чисто“ — край на нападението: да сграбчим татко и да го отвлечем — да го измъкнем през портата и в Буундок да му обясним всичко… включително и идеята, че може да се подложи на подмладяване и експертно обучение в наистина напредналата медицина, след което отново да го върнем в Ковънтри на 8 април 1941 г. Ако настоява. Ако има желание.

Но тогава се надявах и очаквах, че с помощта на Тамара татко би могъл да бъде накаран да прозре донкихотовската безпомощност на това, да се върне в битката за Британия, след като тя е била спечелена още преди две хилядолетия.

С помощта на Тамара… тя беше тайното ми оръжие. Чрез поредица от чудеса аз се бях омъжила за любовника си от звездите… и така се бях омъжила и за сина си — за мое най-голямо учудване и най-велико щастие. Можеха ли да се случат още чудеса и да се омъжа за единствения мъж, когото винаги съм обичала — докрай и без всякакви резерви? Татко със сигурност щеше да се ожени за Тамара, ако му се даде този шанс — всеки мъж би го направил — а после Тамара щеше да се погрижи татко да се ожени за мене. Надявах се.

Ако не — щеше да е достатъчно, че и повече от достатъчно баща ми отново да е жив.

Бях се върнала през портата в Буундок, когато чух гласа на Гуен Хейзъл:

— Конят на Годайва до всички станции. Дийти докладва, че бандитите са във въздуха и се пренареждат. Очаквайте сирени приблизително до осемдесет минути. Потвърдете.

Гуен Хейзъл беше застанала до мене на портата в болницата, но това беше колкото проверка на комуникациите, толкова и разузнаване. Собствената ми апаратура за свръзка беше проста: микрофон на гърлото, не скрит, а просто под бинт, от който нямах нужда; „слухов апарат“, който всъщност не беше такъв, и антена, скрита под дрехите. Отговорих:

— Кръвта е, Скитник до Кон, приемам.

Чух:

— Британски йомен до Кон, приемам. Осемдесет минути. Един час и двайсет минути.

Отвърнах:

— Кръв до Кон. Чух „приемам“ от Гретхен. Редно ли е?

Гуен Хейзъл изключи трансмисията и ми каза: