Орсън Кард - Играта на Ендър

„Искам да се върна у дома“, прошепна той. Шепотът му обаче бе като онзи, с който изплакваше мъката си, когато Питър го измъчваше. Той не стигаше по-далеч от собствените му уши, а понякога не отиваше и толкова далече.

Нежеланите сълзи можеха да капят по чаршафа, но тихите му, почти недоловими ридания не разтърсваха леглото. Болката обаче бе вътре у него, затъкваше гърлото, смъдеше в очите и пареше в гърдите. Искам да се върна у дома.

Дап дойде тази нощ и мина тихичко между леглата, докосвайки момчетата с ръка. Там, където минаваше, плачът не утихваше, а се усилваше. Съприкосновението с добрината в това страховито място бе достатъчно, за да накара някого да прескочи ръба и да избухне в плач. Но не и Ендър. Когато Дап дойде, той бе вече приключил с плача и лицето му бе сухо. Той поднасяше на мама и татко същото престорено лице, когато Питър биваше жесток с него и Ендър не искаше те да разберат. Благодаря ти за това, Питър. За сухите очи и безмълвния плач. Ти ме научи да крия всяко свое чувство. А това сега ми трябва повече от всякога.

Провеждаха се учебни занятия. Всеки ден. Часове наред. Четене. Смятане. История. Видеозаписи на ожесточени битки в космоса, в които кръвта на десантчиците оплисква стените на бъгерските кораби. Холоси на ловки бойни маневри — кораби, които се превръщат в светли облачета, докато космическите флотилии взаимно се унищожават в дълбините на нощта. Много неща, от които човек може да се поучи. Ендър работеше усърдно като всички останали — те се сражаваха за първи път в живота си и за първи път в живота си се състезаваха със съученици, които им бяха равни по ум.

Но игрите… именно те бяха смисълът на живота им. Ето как игрите запълваха часовете между събуждането сутрин и лягането вечер.

На втория ден Дап ги запозна с игралната зала. Тя беше нагоре, далеч над палубите, където момчетата живееха и учеха. Изкатериха се по стълби, които водеха към помещения с по-слаба гравитация, и там, в огромната пещера, блеснаха ярките светлини на игрите.

Някои от тях им бяха познати — дори ги бяха играли долу, на Земята. Лесни и трудни игри. Ендър отмина видеоигрите в две измерения и се загледа внимателно в игрите на по-големите момчета, холографичните игри с предмети, кръжащи из въздуха. В тази част на залата той бе единственият новобранец и от време на време някое от големите момчета го избутваше, за да не им пречи. Какво търсиш тук? Хайде, чупката! Изчезвай, отлитай! И в условията на тукашната по-слаба гравитация той наистина отлиташе — изпружваше крака и се рееше, докато се блъсне в нещо или в някого.

Но всеки път, щом се измъкнеше, той се връщаше, макар и не на същото място, за да погледа под друг ъгъл играта. Ендър бе прекалено дребничък, за да разгледа лостовете за управление и проследи как точно протича играта. Това обаче нямаше значение. Той улавяше движенията във въздуха. Начинът, по който играчът дълбаеше тунели в мрака, светлинни тунели, които вражеските кораби щяха да търсят и безжалостно да проследяват, докато не заловят кораба на играча. Играчът можеше да залага във въздуха капани — мини, плаващи бомби и примки, които принуждаваха вражеските кораби да повтарят нападенията си до безкрайност. Някои играчи бяха умни. Други бързо губеха.

Ендър обаче най-много харесваше едноличните двубои. Тогава единият играч трябваше да използва тунелите на другия и бързо ставаше ясно чия стратегия е най-добрата.

След около час играта започна да втръсва. Но Ендър бе вече научил как се играе правилно. Разбираше правилата, които следваше компютърът, и вече знаеше, че щом се научи да борави сръчно с лостовете, винаги би могъл да надхитри врага. Спираловидни движения, когато врагът реагира така, и лупинги, когато врагът реагира иначе. Залегни и изчакай до някой капан. После заложи седем капана и ги примами ето така. В цялата работа нямаше тръпка, трябваше просто да се играе, докато компютърът заработеше с такова бясно темпо, че никакви човешки рефлекси не можеха да му насмогнат. Това не беше забавно. Той искаше да играе с другите момчета. С момчетата, които бяха тренирани от компютъра така, че дори когато играеха един срещу друг, всеки се стараеше да се съревновава с компютъра. Да разсъждаваш като машина, а не като момче. Мога да ги бия, както си поискам.

— Искам да играя срещу теб — рече той на момчето, което тъкмо бе спечелило.

— Мили боже, какво е това? — попита момчето. — Бръмбар или бъгер?

— Нова партида джуджета — обади се друго момче.