Орсън Кард - Играта на Ендър

— Интересно — рече той.

— Няма ли да издирите кой го е написал? — попита Бърнард.

— Аз знам кой е — отвърна Дап.

Да, помисли си Ендър. Тази защитна система бе прекалено уязвима. Направено е с цел да проникваме лесно в нея или в отделни нейни звена. Знаят, че съм аз.

— Кой е? — изкрещя Бърнард.

— На мен ли крещиш, войнико? — попита много тихичко Дап.

Настроението в помещението незабавно се промени. Най-близките приятели на Бърнард забравиха за гнева си, а другите — за едва сдържания си смях, и всички станаха сериозни. Началството се канеше да говори.

— Не, сър — отвърна Бърнард.

— На всички ви е известно, че системата автоматично изписва името на подателя.

— Не съм го написал аз! — извика Бърнард.

— Пак ли крещиш? — попита Дап.

— Вчера някой изпрати съобщение с подпис „Бог“ — рече Бърнард.

— Така ли? — каза Дап. — Не знаех, че и той е включен в системата. — Дап се обърна и излезе, а в помещението избухна смях.

Опитът на Бърнард да си възвърне властта се провали. Само неколцина останаха в тайфата му. Те обаче бяха най-злите. Ендър знаеше, че няма да му дадат мира. И все пак номерът със системата свърши добра работа. Крилцата на Бърнард бяха подрязани, а всички по-свестни момчета се освободиха от властта му. А най-хубавото от всичко бе, че Ендър успя да постигне това, без да го изпраща в болницата. И така бе много по-добре.

Сега той се залови със сериозна работа — трябваше да изработи защитна система за собствения си чин, тъй като вградената защита не бе надеждна. Щом в нея можеше да проникне едно шестгодишно момче, то тя бе играчка, а не сериозна защита. Поредната игра, която ни осигуряват учителите. А за тази игра много ме бива.

— Как успя да го направиш? — попита Шен на закуска.

Ендър спокойно си отбеляза, че за първи път новобранец от собствения му клас сяда при него по време на хранене.

— Кое? — попита той.

— Да изпратиш съобщение с измислено име. И с името на Бърнард! Това беше страхотно. Сега му казват Задникобройкара. Или само Бройкара за пред учителите, но всеки знае какво бройка.

— Горкият Бърнард — измърмори Ендър. — А той е толкова чувствителен.

— Я стига, Ендър. Ти си проникнал в системата. Как успя?

Ендър поклати глава и се усмихна.

— Благодаря ти, че ме мислиш за толкова умен. Аз само видях пръв съобщението, това е.

— Добре, добре, не е нужно да ми казваш — рече Шен. — И все пак беше страшно хубаво. — Те продължиха да се хранят мълчаливо. — Наистина ли си въртя задника, когато вървя?

— Неее — отвърна Ендър. — Съвсем мъничко. Просто не прави такива големи крачки, това е.

Шен кимна.

— Друг освен Бърнард едва ли би го забелязъл.

— Той е прасе — рече Шен.

Ендър сви рамене.

— В края на краищата прасетата не са чак толкова лоши.

Шен се засмя.

— Прав си. Не съм справедлив спрямо прасетата.

Те се засмяха заедно и към тях се присъединиха други двама новобранци. Изолацията на Ендър свърши. Войната тепърва започваше.

— Нима в миналото не сме преживявали разочарования? Чакаш с години, изпълнен с надежда, че ще успеят, а те вземат, че се провалят. Но и Ендър си го бива, решил е да се „простуди“ още през първите шест месеца.

— Нима?

— Не виждаш ли какво става тук? Не се отделя от компютъра и играе само на „Питието на Великана“. Да не би момчето да страда от мания за самоубийство? Никога не си споменавал за това.

— Рано или късно всеки се залавя с Великана.

— Само че Ендър няма да го остави на мира. Също като Пайнюъл.

— Идва време, когато всеки започва да прилича на Пайнюъл. Но той бе единственият, който се самоуби. Според мен самоубийството му нямаше нищо общо с „Питието на Великана“.

— Залагам си главата, че грешиш. А и я погледни какво направи с наборната си група.

— Както знаеш, това не беше негова грешка.

— Не ме интересува. Чиято и да е грешката, той направо разлага групата. Момчетата трябва да се сработват, а появи ли се Ендър, зейва пропаст, широка цяла миля.

— Според плана ми той няма да остане дълго в тази група.

— Тогава най-добре ще е да си съставиш нов план. Тази група боледува и източникът на заразата е той. Ще остане в нея до излекуването й.

— Източникът на заразата бях аз. Исках да го изолирам и успях.

— Дай му време. Нека да видим как ще излезе от това положение.

— Не разполагаме с време.