Орсън Кард - Играта на Ендър

Като човек, който наблюдава, Ендър знаеше кои негодуват срещу Бърнард. Шен бе дребничко, амбициозно и избухливо момче. Бърнард бе открил набързо това и бе започнал да го нарича Червея. „Защото е много дребен — бе обяснил Бърнард. — И защото се извива. Вижте само как си върти задника, като върви.“

Шен побесня, но това само накара другите да се смеят още по-гръмко.

— Вижте му задника! Ама наистина! Хей, Червей!

Ендър не каза нищо на Шен — щеше да стане очевидно, че и той организира своя банда. Той просто седна, уловил чина си с длани, като се стараеше да си придаде възможно най-прилежен вид.

Ендър изобщо не учеше. Той даваше нареждания на чина си да предава едно съобщение през интервали от трийсет секунди. Съобщението бе адресирано до всички и бе кратко, но съдържателно. Трудното бе да замаскира от кого идва съобщението, нещо, което учителите успяваха да постигнат. Под съобщенията, изпратени от всяко момче, се изписваше автоматично и името му. Ендър все още не бе проникнал в защитната система на учителите, така че не можеше да се представи за учител. Можеше обаче да изпрати съобщението от името на несъществуващ ученик, който по приумица нарече „Бог“.

Едва когато съобщението бе готово, той се опита да улови погледа на Шен. Като всички останали момчета той наблюдаваше Бърнард и неговите приближени, как се смеят и шегуват, присмивайки се на учителя по математика, който често спираше насред изречението и се оглеждаше, сякаш автобусът го бе оставил на друга спирка и той не знаеше къде се намира.

Шен обаче случайно се огледа. Ендър му кимна, посочи към чина си и се усмихна. Шен изглеждаше объркан. Ендър повдигна леко плота на чина си и пак му го посочи. Шен се пресегна към собствения си чин. И тогава Ендър изпрати съобщението. Шен веднага го прочете и гръмко се изсмя. Той погледна към Ендър, сякаш искаше да му каже: „Ти ли го измисли?“ Ендър сви рамене, с което казваше: „Не знам кой го изпрати, но със сигурност не съм аз.“

Шен отново се изсмя и някои от другите момчета, които не бяха близки с тайфата на Бърнард, извадиха чиновете си и погледнаха. На всеки трийсет секунди съобщението се появяваше на всеки чин, обикаляше бързо екрана и изчезваше. Момчетата вкупом се изсмяха.

— Какво има толкова смешно? — попита Бърнард и се огледа из стаята. Ендър се постара да запази сериозна физиономия, като се преструваше, че го е страх колкото и останалите. Шен, разбира се, се усмихваше още по-предизвикателно. Само след миг Бърнард нареди на най-близкото момче да извади един чин. Те прочетоха следното съобщение:

ПОКРИЙ СИ ЗАДНИКА. БЪРНАРД ТЕ БРОЙКА. БОГ

Бърнард пламна от гняв.

— Кой посмя! — изкрещя той.

— Бог — отвърна Шен.

— Съвсем сигурно е, че не си ти — рече Бърнард. — Мозъкът на един червей не стига за такова нещо.

Съобщението на Ендър спря да се появява след пет минути. След малко върху чина му се появи съобщение от Бърнард:

ЗНАМ, ЧЕ ТОВА Е ТВОЯ РАБОТА. БЪРНАРД

Ендър не вдигна поглед. Той всъщност се държеше така, сякаш не е видял съобщението. Бърнард просто иска да ме улови с гузна физиономия. Само че той не е напълно сигурен, че съм аз.

Разбира се, нямаше значение дали е сигурен, или не. Бърнард така или иначе щеше да го накаже, защото трябваше да си възвърне позицията на водач. Единственото нещо, което не можеше да понася, бе другите момчета да му се присмиват. Трябваше да се изясни кой е главатарят. Ето защо още същата сутрин Ендър бе съборен под душа. Едно от момчетата на Бърнард се престори, че се препъва в него, и успя да забие коляно в корема му. Ендър понесе мълчаливо удара. Що се отнасяше до явната война, той си запазваше ролята на наблюдател. Нищо нямаше да предприема.

Но в другата война, войната на чиновете, той бе вече заложил следващата си атака. Когато Ендър се върна от банята, Бърнард вилнееше, риташе леглата и крещеше на момчетата.

— Не съм го написал аз! Млъкнете!

По екраните на всички чинове непрекъснато обикаляше следното съобщение:

ЛУД СЪМ ПО ЗАДНИКА ТИ. ПОЗВОЛИ МИ ДА ГО ЦЕЛУНА. БЪРНАРД

— Не съм писал това съобщение! — крещеше Бърнард. Виковете продължиха още малко и накрая Дап изникна на прага.

— Каква е тази врява? — попита той.

— Някой пише съобщения и ги изпраща от мое име — отвърна навъсено Бърнард.

— Какво съобщение?

— Не е важно какво съобщение!

— За мен е важно. — Дап извади най-близкия чин, който се случи чинът на момчето от леглото над Бърнард. Прочете съобщението, едва-едва се усмихна и върна чина.