Орсън Кард - Играта на Ендър

— Дано.

— Ендър, ти ли си бъгерът на последната група?

Ендър сви рамене.

— Забелязах, че се храниш самичък. Всяка група си има по един като теб. Дете, което никой не харесва. Понякога си мисля, че учителите нарочно правят този номер. Учителите не са много свестни. Сам ще се убедиш.

— Хм.

— Значи ти си бъгерът?

— Сигурно.

— Ей, хич да не ти пука, така да знаеш. — Той даде на Ендър кифлата си и взе пудинга му. — Яж само хранителни неща. Ще ти дават сила. — Мик заби лъжичка в пудинга.

— Ами ти? — попита Ендър.

— Аз ли? Аз съм нищо. Едно лайно, цепнато в климатичната инсталация. И все там си стоя, но никой не знае за това.

Ендър се усмихна неуверено.

— Аха, смешно ти е, но аз не се шегувам. Тук стигнах до задънена улица. Доста поизраснах. Много скоро ще ме изпратят в следващото ми училище. Но няма начин да е в Тактическото. Никога не съм бил водач. Там пращат само онези копелета, които стават за водачи.

— Кои стават за водачи?

— Ей, ако знаех, мислиш ли, че щях да съм на това положение? Колко такива дългучи като мен виждаш наоколо?

Не много. Ендър обаче не го каза.

— Неколцина. Аз не съм единственият „полупростудил се“ некадърник. Няколко сме. Другите до един са командири. Всички момчета от моя набор си имат вече собствени отбори. С изключение на мен.

Ендър кимна.

— Слушай, малчугане, правя ти услуга с един съвет. Трябва да дружиш с останалите деца. Бъди водач. Ако се наложи, целувай и задници, но ако другите те ненавиждат… Ясно ли ти е за какво става въпрос?

Ендър повторно кимна.

— Нищо не ти е ясно. Вие, новобранците, си приличате до един. Нищо не знаете. Главите ви са като космоса. Абсолютно празно пространство. И при първия удар се скапвате. Виж, когато свършиш като мен, не забравяй, че все пак са те предупредили. Това е последното добро, което някой ще ти направи.

— Тогава защо ме предупреждаваш? — попита Ендър.

— Ти да не би да си голям умник, а? Я млъквай и яж!

Ендър млъкна и продължи да яде. Мик не му харесваше. А и знаеше, че няма начин да свърши като него. Може би такива да са и плановете на учителите, но Ендър не възнамеряваше да се съобразява с плановете им.

Няма да бъда бъгерът в групата си, мислеше си Ендър. Не съм оставил Валънтайн и мама, и татко, за да дойда тук и да „простина“.

Като поднесе вилицата към устата си, той се почувства заобиколен, както винаги, от цялото си семейство. Просто знаеше накъде да обърне глава, да вдигне очи и да види мама, която се опитва да отучи Валънтайн да сърба шумно. Просто знаеше къде е седнал и баща му и как следи новините върху плота на масата, докато се преструва, че участва в разговора. Питър, който се хвали, че ще извади счупен фъстък от носа си, дори и Питър можеше да бъде забавен.

Грешка бе да мисли сега за тях. Почувства как в гърлото му се надига ридание и веднага се опита да го преглътне. Не виждаше чинията си.

Не биваше да плаче. Бе невъзможно да срещне съчувствие. Дап не беше като мама. И най-малката проява на слабост щеше да предупреди онези стилсъновци и питъровци, че това момче може да бъде пречупено. Ендър постъпи така, както постъпваше винаги, когато Питър го измъчваше. Започна да умножава по две. Едно, две, четири, осем, шестнайсет, трийсет и две, шестдесет и четири… и продължи така, докато главата му успяваше да побира числата: 128, 256, 512, 1024, 2048, 4096, 8192, 16384, 32768, 65536, 131072, 262144. На 67108864 стана неуверен — дали не бе пропуснал някое число? Къде трябваше да е сега — под десет милиона, над сто милиона или…? Отново се опита да умножава по две, но загуби нишката. Май беше 1342. Или 16? Или 17738? Не си спомняше. Трябваше да започне отначало. Да умножава по две, докато главата му успяваше да побира числата. Болката премина. Сълзите се скриха. Нямаше да плаче.

С настъпването на нощта обаче, когато светлината на лампите избледня, до него достигнаха хлипанията на няколко момчета, които тъгуваха за майките, бащите или кучетата си. Той не можа да се сдържи. Устните му изрекоха безгласно името на Валънтайн. Чуваше гласа й, чуваше смеха й в далечината, в дъното на коридора, виждаше как мама минава край вратата му и надзърта, за да го види как е. Чуваше как татко се смее, докато гледа видео. Всичко беше толкова ясно, но никога вече нямаше да е същото. Когато ги видя пак, ще бъда най-малко дванайсетгодишен. Защо се съгласих? Защо излязох такъв глупак? Какво толкова страшно имаше в това да ходя на училище? Да срещам всеки ден Стилсън лице в лице. И Питър. Той бе пикльо. Ендър не се страхуваше от него.