Орсън Кард - Играта на Ендър

— Червено-жълто-жълто.

— Много добре. Аз съм Дап. И през следващите няколко месеца ще бъда вашата майка.

Момчетата се засмяха.

— Смейте се колкото си искате, но си го набийте в главите. Ако се загубите из училището, което е напълно възможно, не започвайте да отваряте врати. Някои от тях водят навън. — Нов взрив от смях. — Вместо това само кажете на някого, че майка ви се казва Дап, и те ще ме повикат. Или им кажете цветовия си код и те ще ви маркират пътечка, по която да се приберете. Ако имате някакъв проблем, идвайте при мен да си поговорим. И запомнете, аз съм единственият, на когото плащат да бъде добър с вас. Но не и прекалено добър. Направете ми някой нахален номер и ще ви размажа физиономията. Ясно?

Отново всички се засмяха. Дап се сдоби с цяла стая приятели. Сърцата на изплашените малчугани се печелят толкова лесно.

— Кой път води надолу, може ли някой да ми каже?

Казаха му.

— Да, вярно. Но тази посока води навън. Корабът се върти и по тази причина ни се струва, че там е надолу. Подът всъщност се движи в онази посока. Тръгнете нататък и като походите достатъчно, ще се върнете там, откъдето сте тръгнали. Само че не правете този опит. Защото нататък са учителските жилищни помещения, както и стаите на големите деца. А големите деца не обичат новобранците да им се пречкат на пътя. И току-виж някой ви изкомандвал. Всъщност със сигурност ще ви изкомандват. А стане ли така, не идвайте с плач при мен. Ясно ли е? Това е Военно училище, а не забавачница.

— Как трябва да постъпим тогава? — попита един съвсем дребен малчуган, който заемаше горното легло близо до Ендър.

— Ако не обичате да ви командват, преценете сами как да постъпите. Но ви предупреждавам — правилникът строго забранява убийството. Както и всякаква тежка телесна повреда. Разбрах, че по време на полета ви е имало опит за убийство. Счупена ръка. Ако тук се случи подобно нещо, някой „ще се простуди“. Разбрано ли е?

— Какво означава „да се простудиш“? — попита момчето, чиято ръка бе шинирана.

— Да се „простудиш“? Означава да те изкарат на студеното. Да те върнат на Земята. Да те изключат от Военното училище.

Никой не погледна към Ендър.

— И така, момчета, ако някои от вас са си наумили да правят пакости, нека поне ги правят умната, ясно ли е?

Дап си излезе. Момчетата продължиха да не поглеждат към Ендър.

Ендър чувстваше как страхът набъбва под лъжичката му. Не жалеше момчето, чиято ръка бе счупил. Той беше от сорта на Стилсън. И подобно на Стилсън вече събираше банда. Групичка деца, неколцина от по-големите. Те се смееха в отдалечения край на стаята и от време на време едно от тях се обръщаше да погледне Ендър.

Ендър от все сърце искаше да се върне у дома. Какво общо имаше всичко това със спасяването на света? Мониторът вече го нямаше. Ендър бе отново сам срещу бандата, само че сега те бяха тук, в стаята. Пак Питър, само че я нямаше Валънтайн.

Страхът продължи да го гнети и по време на вечерята в столовата, тъй като никой не седна до него. Другите момчета разговаряха за най-различни неща — за огромното табло за резултатите, окачено на стената, за храната, за по-големите момчета. Изолиран, Ендър можеше само да наблюдава.

Таблата с резултатите показваха класирането на отборите, кой губи и кой печели, както и междинните резултати. Някои от големите момчета очевидно се бяха обзаложили за резултата от току-що завършилите игри. Два отбора „Богомолка“ и „Трепетлика“ нямаха още краен резултат — тяхното квадратче светеше. Ендър реши, че те сигурно играят сега, в момента.

Той забеляза, че големите момчета бяха разделени на групи според униформите, които носеха. Имаше и някои с различни униформи, които разговаряха заедно, но обикновено всяка от групите имаше свой периметър. Новобранците — групата на Ендър, както и следващите по възраст две-три групи носеха изцяло сини униформи. Но големите деца, онези, които бяха в отбори, носеха много по-ярки облекла. Ендър се опита да отгатне кои дрехи подхождат на името на отбора. „Скорпион“ и „Паяк“ се разпознаваха лесно. Както и „Пламък“ и „Прилив“.

Едно голямо момче дойде и седна до него. Изглеждаше около дванайсет или тринайсетгодишен. Бяха му вече наболи мустачки.

— Здрасти! — поздрави той.

— Здрасти! — отвърна Ендър.

— Аз съм Мик.

— Ендър.

— Това име ли е?

— Сестра ми ме нарича така, откакто се помня.

— Името не е лошо за тук. Ендър. Човекът, който нанася съкрушителния удар.