Майкъл Конъли - Трафик

— Не — отговори Бош, ала си помисли за Грена.

— Знаеш ли, че за да станеш детектив в щатската полиция, повишението се купува средно за две хиляди долара и няма нищо общо със следователските умения?

— Не.

— Сигурен съм, че не знаеш. Но тук нещата са такива. Налага се да го проумееш. Не вярвай на никого. Може да работиш с последното честно ченге в Мексикали, обаче защо да рискуваш живота си?

Бош кимна и каза:

— Още нещо. Искам да дойда при вас утре и да прегледам досиетата на предполагаемите престъпници. Имате ли такива на хората на Сорильо?

— На повечето от тях. Какво искаш?

— Търся един тип с три татуирани сълзи. Той е наемният убиец на Сорильо. Очистил е още едно ченге вчера в Лос Анжелис.

— Исусе! Добре, сутринта ми се обади на този номер. Ще го уредим. Ако го разпознаеш, ще уведомим министъра на правосъдието. Това ще ни помогне да получим разрешението за обиск.

Той даде на Бош картичка, на която имаше само телефонен номер. После си отиде. Хари постави веригата обратно на мястото й.

Бош седеше на леглото с бирата си и мислеше за появяването на Сорильо. Чудеше се къде е бил и най-вече защо е напуснал безопасното си ранчо. Хрумна му и идеята, че Сорильо може да е ходил в Лос Анжелис и неговото присъствие е било нужно, за да примамят Мур в мотелската стая и да го пречукат на пода в банята. Може би Папата бе единственият, заради когото Мур би отишъл там.

От прозореца долетя пронизителното изсвирване на спирачки и грохот от смачкване на метал. Още преди да е станал, той чу каращи се гласове откъм улицата долу. Думите ставаха все по-груби, докато накрая се превърнаха в заплахи, изкрещявани толкова бързо, че Бош не ги разбираше. Приближи се до прозореца и видя двама мъже, застанали лице в лице до две коли. Едната бе блъснала задницата на другата.

Докато се обръщаше, той зърна как отляво проблясва малко синьо пламъче. Преди да е успял да погледне натам, шишето в ръката му се пръсна и бира и стъкла се разлетяха във всички посоки. Инстинктивно направи крачка назад, хвърли се през леглото и легна на пода. Приготви се за още изстрели, ала такива не последваха. Пулсът му бързо се ускори и той почувства познатото внезапно умствено проясняване, характерно само за случаи на живот и смърт. Пропълзя по пода до масата и изтръгна лампата от контакта, при което стаята потъна в тъмнина. Когато се пресегна нагоре за пистолета си, чу как двете коли отпрашват по улицата. „Хубава постановка, но не улучиха“ — помисли си.

Придвижи се под отворения прозорец и се изправи, прилепил гръб към стената. През това време си даде сметка колко глупаво беше постъпил, като буквално бе позирал на прозореца. Надникна през отвора към онази част от мрака, където смяташе, че е зърнал проблясването на дулото. Там нямаше никой. Доста от прозорците на другите стаи бяха отворени и беше невъзможно да се определи точно откъде е дошъл изстрелът. Бош погледна назад към стаята си и забеляза, че лицевата табла на кревата е олющена на мястото, където я бе ударил куршумът. Като начерта мислена линия от олющеното място през нивото, на което бе държал бутилката, и сетне навън, той се спря на един отворен и тъмен прозорец на петия етаж в другото крило. Там не видя никакво движение, освен лекото поклащане на пердето от полъха на вятъра. Накрая прибра пистолета в колана си и излезе от стаята. Дрехите му миришеха на бира, а в ризата му се бяха набили малки стъкълца и го бодяха. Знаеше, че стъклата го бяха порязали леко поне на две места — по врата и по дясната ръка, в която бе държал шишето. Докато вървеше, притискаше с порязаната си ръка раната на врата.

Според преценката му отвореният прозорец бе в четвъртата стая на петия етаж. Когато напредваше бавно по коридора към нея, той вече бе извадил пистолета си и го бе насочил напред. Обмисляше дали трябва да отвори вратата с ритник, но вземането на решение се оказа само теоретично. От отворения прозорец долетя студен полъх и излезе през отворената врата на стая 504.

Вътре беше тъмно и Бош осъзнаваше, че ще се открои на фона на осветения коридор. Затова мина бързо през вратата и удари ключа за осветлението до нея. Ошари стаята със своя „Смит и Уесън“ и откри, че е празна. Във въздуха се носеше миризмата на изгорял барут. Погледна през прозореца и проследи мислената линия до своята стая на третия етаж. Бил е лесна мишена. Тогава чу изсвирването на гуми и видя стоповете на голяма лимузина, която излезе от хотелския паркинг и отпраши.