Майкъл Конъли - Трафик

— Много добре — рече Грена. — Оставям ви със следовател Агила. Трябва обаче да ви уведомя, че лично разпитах директора на мястото, което споменахте вчера по телефона, „Инвайробрийд“, и той ме увери, че вашият Хуан Доу не е работил там. Спестих ви много време.

Грена кимна, сякаш за да покаже, че това изобщо не го е затруднило и че Бош не трябва да мисли повече по въпроса.

— Как могат да са сигурни, след като още не сме потвърдили самоличността му?

Грена си дръпна от цигарата, за да обмисли въпроса.

— Дадох му името Фернал Гутиерес-Льоса. Не са наемали такъв работник когато и да било. Това е американски предприемач, трябва да внимаваме… Нали разбирате, не искаме да погазваме спогодбите на международната търговия.

Грена стана, пусна цигарата си в пепелника и кимна на Агила. Сетне излезе от кабинета. Бош се вгледа в огледалните очила и се запита дали Агила бе разбрал и думичка от току-що казаното.

— Не се притеснявайте за испанския — обади се мексиканецът, след като Грена излезе. — Говоря езика ви.

Бош настоя да шофира и поясни, че не иска да оставя каприса на паркинга, защото не бил негов. Не обясни обаче, че искаше да е близо до пистолета си, лежащ все още в багажника. Докато прекосяваха площада, те отпратиха с махване децата, протегнали ръце към тях.

В колата Бош попита:

— Как ще установим самоличността без отпечатъци?

Агила взе папката от седалката.

— Приятелите и жена му ще разгледат снимките.

— В къщата му ли отиваме? Мога да взема отпечатъци и да ги отнеса обратно в Лос Анжелис, за да ги погледне специалист. Така ще потвърдим самоличността.

— Не е къща, детектив Бош, а барака.

Бош кимна и запали колата. Агила направляваше пътя му на юг до булевард „Ласаро Карденас“, по който за кратко поеха на запад, преди да свият пак на юг по улица „Канто Родадо“.

— Отиваме в бедняшкия квартал — каза Агила. — Известен е като Ciudad de los Personas Perdidos. Град на изгубените души.

— Това е значението и на татуировката, нали? Духчето? Изгубени души.

— Да, така е.

Бош се замисли за миг, след което попита:

— Далече ли е от „Града на изгубените души“ до „Светци и грешници“?

— Този квартал също е в югозападната част. Не е далеч. Ще ви го покажа, ако желаете.

— Да, вероятно.

— Има ли някаква причина, поради която питате?

Бош си спомни предупреждението на Корво да не вярва на местните полицаи.

— Просто ми е любопитно — отвърна той. — Става дума за друг случай.

Веднага се почувства виновен, че не беше откровен с Агила. Той бе полицай и Хари чувстваше, че заслужава да бъде смятан за чист до доказване на противното. Според Корво обаче не беше така. Известно време след това караха мълчаливо. Отдалечаваха се от града и от успокояващото движение, от сградите. Търговските центрове, магазините и ресторантите отстъпваха място на все повече бараки и картонени колиби. Край пътя видя хладилна камера, служеща за нечий дом. Хората, които подминаваха, седяха на ръждясали двигатели и петролни варели и зяпаха колата с кух поглед. Бош се мъчеше да не отмества очи от прашния път.

— В участъка ви викат Чарли Чан. Защо?

Попита го предимно защото бе нервен и смяташе, че един разговор можеше да му отвлече вниманието от смущаващото и неприятно пътуване.

— Да — потвърди Агила. — Причината е, че съм китаец.

Бош се извърна и го погледна. В профил можа да надникне зад очилата и да види леко дръпнатите му очи. Вярно беше.

— По-точно, отчасти. Един от дядовците ми е бил такъв. В Мексикали има голяма китайско-мексиканска общност, детектив Бош.

— Разбирам.

— Мексикали е основан в началото на века от компания, занимаваща се със земите край река Колорадо. Те притежавали огромни площи земя от двете страни на границата и се нуждаели от евтина работна ръка за прибиране на памука и зеленчуците им. Основали Мексикали от другата страна на границата, точно срещу Калексико. Предполагам, че поне според плана е трябвало единият да е като огледално отражение на другия. Докарали десет хиляди китайци, всичките мъже, и вече имали град. Град на компанията.

Бош кимна. Никога не беше чувал историята, но му се стори интересна. Беше видял много китайски ресторанти и надписи, докато караше през града, а не си спомняше да е срещнал много азиатци.

— Всички ли са останали? Китайците, искам да кажа — рече той.

— Да, повечето. Ала както казах, десет хиляди китайци. Никакви жени. Компанията не би го позволила. Смятали, че така ще се забави работата. По-късно дошли и жени. Но в повечето случаи мъжете си взимали съпруги от мексикански семейства. Кръвта се смесила. Обаче както вероятно сте забелязали, голяма част от културата се е запазила. Ще се насладим на някое китайско ястие следобед, нали?