Майкъл Конъли - Трафик

Той излезе от колата с папката за Хуан Доу №67, заключи вратата и се упъти натам.

Докато пресичаше площада, Бош видя десетки хора и много продавачи предимно на хранителни стоки и по-малко на занаятчийски изделия. На стълбите пред полицейското управление няколко момиченца се приближиха с протегнати ръце и се опитаха да му продадат дъвки или гривни, плетени от цветни конци. Той благодари и отказа. Когато отвори вратата към фоайето, ниска жена, крепяща на рамото си поднос с шест пасти, едва не се сблъска с него.

В чакалнята вътре имаше четири реда пластмасови столове, обърнати към гише, на което се подпираше униформен служител. Почти всички столове бяха заети и всеки от седналите се бе вторачил в полицая. Той носеше огледални очила и четеше вестник. Бош се приближи към него и му каза на испански, че има уговорена среща с детектив Карлос Агила. Отвори кутийката със значката си и я остави на гишето. Мъжът пред него не изглеждаше впечатлен, обаче бавно посегна под плота и извади телефон. Апаратът беше стар, много по-стар от сградата, в която се намираха, и сякаш му бе нужен цял час, за да навърти номера.

Малко след това чиновникът започна да говори в слушалката на испански с бързината на картечница. Хари разбра само няколко думи. Капитан. Гринго. Да. Лосанджелиската полиция. Детектив. Стори му се също, че чу чиновника да споменава Чарли Чан. Полицаят изслуша отговора и после затвори. Без да погледне към Бош, той посочи с палец вратата зад себе си и отново зачете вестника. Хари заобиколи гишето и като мина през вратата, се озова в коридор с много врати, разделящ се надясно и наляво. Той се върна в чакалнята, почука с пръст по рамото на чиновника и го попита къде да влезе.

— Последната врата в дъното — отвърна полицаят на английски и посочи коридора вляво.

Бош спази инструкциите и стигна до голямо помещение, където няколко човека вървяха напред-назад, а други седяха на канапета. Където нямаше кушетки, на стените бяха облегнати велосипеди. Имаше само едно бюро, на което млада жена пишеше на машина явно под диктовката на един от мъжете. Хари забеляза, че в колана на плътния му панталон бе затъкнат деветмилиметров пистолет „Берета“. След това видя, че някои от останалите мъже носеха пистолетите си в кобури или също затъкнати в коланите им. Това бе детективското бюро. Когато Бош влезе, приказките в стаята секнаха. Той попита най-близкия човек за Карлос Агила. Вследствие на въпроса му друг мъж подвикна към вратата в задната част на помещението. Всичко пак бе казано прекалено бързо, ала Бош чу думата Чан и се помъчи да се сети какво значи на испански. Човекът, който бе извикал, сега размаха палец към вратата и Хари тръгна натам. Чу тих смях зад гърба си, но не се обърна.

Влезе в малък кабинет с едно-единствено бюро. Зад него седеше мъж с прошарена коса и уморен поглед и пушеше цигара. Мексикански вестник, стъклен пепелник и телефон бяха единствените неща върху бюрото. Мъж с огледални пилотски очила — нищо ново — седеше на стол до далечната стена и изучаваше Бош, освен ако не спеше.

— Buenos dias 19 19 Добър ден (исп.) — Б.пр. — поздрави по-старият. После продължи на английски: — Аз съм капитан Густаво Грена, а вие сте детектив Хари Бош. Разговаряхме вчера.

Бош се протегна през бюрото и му стисна ръката. Сетне Грена посочи човека с очилата.

— А детектив Агила е този, с когото сте дошли да се срещнете. Какво открихте при разследването си в Лос Анжелис?

Агила, полицаят, изпратил запитването до консулството в Лос Анжелис, беше нисичък, с тъмна коса и светлокож. Челото и носът му бяха почервенели от слънцето, ала Бош виждаше през откопчаната яка на ризата белите му гърди. Носеше джинси и ботуши от черна кожа. Той кимна на Бош, но не си направи труда да се ръкува с него.

Нямаше стол, на който да седне, така че Хари се приближи към бюрото и остави папката. Отвори я и извади направените в моргата моментални снимки на лицето и татуировката върху гърдите на Хуан Доу №67. Подаде ги на Грена, който им хвърли един поглед и ги остави.

— Значи вие също търсите някого. Може би убиеца? — попита Грена.

— Съществува вероятност да е убит тук и трупът му да е бил откаран до Лос Анжелис. Ако е така, тогава може би вашето управление трябва да търси убиеца.

Грена си придаде озадачен вид.

— Не разбирам. Защо? Защо ще става такова нещо? Уверен съм, че сигурно грешите, детектив Бош.

Бош сви рамене. Не смяташе да продължава засега.

— Е, бих искал поне да потвърдя самоличността и да тръгна оттам.