Майкъл Конъли - Трафик

Щом отвори вратата на мръсния „Каприс“, той чу, че някой пее в парка от другата страна на улицата. На една пейка около маса седяха петима мексиканци и пиеха бира „Будвайзер“. Шести с черна каубойска риза с бяла бродерия и сламена мексиканска шапка стоеше с лице към тях, свиреше на китара и пееше на испански. Песента беше бавна и Хари си я преведе без проблеми.

Жалният глас на певеца се носеше надалеч из парка и Бош си помисли, че песента е прекрасна. Облегна се на колата си и пуши, докато певецът не млъкна.

В края на песента мъжете около масата го аплодираха и вдигнаха тост за негово здраве.

След като отвори стъклената врата, на която пишеше „Полиция“, Бош се озова в помещение не по-голямо от задната част на пикап, където миришеше на вкиснато. Вляво стоеше автомат за кока-кола, точно отпред имаше врата с електронно заключване, а вдясно — плътен прозорец с чекмедже отдолу. Зад стъклото видя униформен служител. На пулта за радиосъобщения зад него седеше жена. В другия край на пулта имаше стена с квадратни тридесетсантиметрови сейфове.

— Не можете да пушите вътре, сър — уведоми го полицаят.

Той носеше огледални слънчеви очила и беше доста пълен. Според табелчицата над горния му джоб се казваше Грубер. Бош се върна до вратата и изстреля фаса към паркинга.

— Знаете ли, че глобата за замърсяване в Калексико е сто долара, сър? — попита Грубер.

Хари показа значката си и картата за самоличност.

— Можете да ми изпратите глобата — рече той. — Искам да регистрирам оръжието си.

Грубер се ухили и разкри изтънели, морави венци.

— Самият аз дъвча тютюн. Така нямам този проблем.

— Виждам.

Грубер се намръщи и трябваше да помисли няколко секунди, преди да каже:

— Е, да видим как стоят нещата. Щом някой казва, че иска да регистрира пистолет, значи трябва да предаде пистолета, за да го съхраняваме.

Той се обърна към диспечерката, за да види дали според нея е затапил Бош. Тя изобщо не реагира. Хари забеляза как шкембето на Грубер напъваше копчетата на униформата му. Той извади четирийсет и четири калибровия револвер от кобура си и го пусна в чекмеджето.

— Горките престъпници! — възкликна Грубер и извади оръжието, за да го разгледа. — Искате ли да си остане в кобура?

Бош не беше мислил за това. Кобурът му бе нужен. Иначе трябваше да напъха своя „Смит и Уесън“ в колана си и вероятно щеше да го загуби, ако в крайна сметка му се наложеше да тича.

— Не — отговори той. — Ще оставя само револвера.

Грубер му намигна и след като занесе оръжието до сейфовете, отвори един и го прибра вътре. После го затвори, заключи го, извади ключа и се върна при прозореца.

— Да видим пак документите за самоличност. Трябва да напиша разписка.

Бош пусна в чекмеджето портфейла със значката си и се загледа как Грубер бавно пишеше разписка в два екземпляра. Полицаят като че ли надзърташе от личната карта към това, което пишеше, на всеки две букви.

— Как са могли да ви измислят такова име?

— Можете да напишете само Хари, за по-кратко.

— Няма проблем, мога да го напиша. Само не ме карайте да го кажа. Май звучи като Ироним.

Той приключи с писането, пусна разписките в чекмеджето и му каза да ги подпише и двете. Хари го направи със своята химикалка.

— Виж ти, пише с лявата ръка, а пищовът му е пригоден за десничар — отбеляза Грубер. — Такива работи не се срещат много често тук.

Той отново му намигна. Бош просто продължи да го гледа.

— Само си приказвам — рече Грубер.

Хари пусна едната разписка в чекмеджето и полицаят я размени с ключа от сейфа. Той бе номериран.

— Да не го загубите — предупреди Грубер.

Когато се върна при колата си, Бош видя, че мъжете все още седяха около масата в парка, но вече никой не пееше. Качи се в каприса и сложи ключа от сейфа в пепелника, тъй като никога не го ползваше за пушене. Забеляза, че старец с бяла коса отключваше вратата под табелата „Историческо дружество“. Бош излезе от паркинга на заден ход и се отправи към „Де Анса“.

Хотелът бе триетажна сграда в испански стил със сателитна чиния на покрива. Той паркира на покритата с тухлички алея отпред. Възнамеряваше да резервира стая, да остави багажа си в нея, да си умие лицето и сетне да прекоси границата при Мексикали. Мъжът на рецепцията носеше бяла риза и кафява папийонка, която се връзваше с кафявата му жилетка. Не би могъл да е на повече от двайсет и няколко години. Пластмасовото етикетче на жилетката го представяше като Мигел, помощник-администратор. Бош каза, че иска стая, попълни регистрационния формуляр и го върна на Мигел, който каза: