Майкъл Конъли - Трафик

Паундс поклати глава презрително.

— Естествено, че не е имал. Вероятно е бил пиян.

Бош не каза нищо. Беше ред на Паундс да действа.

— Слушай, Хари, нали не си… Беше откровен с мен, нали? Не мога да си позволя да те оставя да се движиш като бомба със закъснител. Каза ми всичко, нали?

Хари знаеше, че той всъщност искаше да разбере доколко може да загази, ако нещата се оплескат. Той отвърна:

— Знаете колкото мен. Два случая, може би и три, като включим Мур, чакат да бъдат разрешени. Ако искате да бъдат приключени след шест или осем седмици, тогава ще напиша доклада и вие можете да го пратите в „Паркър сентър“. Ако пък желаете да бъдат приключени до първи, както казахте, тогава дайте ми тези четири дни.

Паундс гледаше втренчено някъде над главата на Бош и с линийката се почесваше зад ухото. Взимаше решение.

— Добре — каза той най-сетне. — Вземи почивните дни и виж какво можеш да направиш. В понеделник ще видим как стоят нещата. Тогава може да се наложи да се обадим на ОКУ. Междувременно искам да поддържаш връзка с мен утре и в неделя. Искам да зная ходовете ти, какво става и какъв напредък си постигнал.

— Съгласен — отвърна Бош. Стана и се обърна, за да излезе. Забеляза, че над вратата бе закачено малко разпятие. Запита се дали в него се бе взирал Паундс. Повечето хора смятаха, че той бе приел друга вяра заради политиката. Мнозина в управлението го бяха направили. Всички те се бяха зачислили към една църква във Вали, защото един от заместник-началниците бе гостуващ проповедник там. Предполагаше, че всички те отиваха там в неделя сутрин и като се скупчваха около него, му казваха какъв велик човек е.

— Тогава ще се чуем утре — обади се Паундс зад гърба му.

— Точно така. Утре.

Малко по-късно Паундс заключи кабинета си и си отиде вкъщи. Бош се мотаеше сам в службата, пиеше кафе, пушеше и чакаше новините в шест. Върху шкафа с архива имаше малък черно-бял телевизор, точно зад масата на „Автопроизшествия“. Той го включи и си поигра със стайната антена, докато получи сравнително ясна картина. Двама от дежурните униформени полицаи дойдоха да гледат.

Кал Мур най-после бе станал новина номер едно. Канал 2 започна с репортаж от пресконференцията в „Паркър сентър“, на която заместник-началникът Ървин Ървинг бе разкрил новия развой на събитията. Записът показваше заместник-началника пред гора от микрофони. Тереса стоеше зад него. Ървинг й призна заслугата, че е открила ново доказателство по време на аутопсията, сочещо убийство. Заяви още, че е започнало нормално разследване. Репортажът завърши със снимка на Мур за фон и с гласа на репортера:

— Сега детективите имат задачата и както те казват, личното задължение да разровят напълно живота на сержант Калексико Мур, за да определят какво го е отвело в стаята на западналия мотел, където някой го е екзекутирал. Според някои източници детективите не разполагат с много улики, от които да тръгнат, но те все пак започват с големи благодарности към временния главен съдебен лекар, открил едно убийство, обявено с лекота за… самоубийство на самотен полицай. — Тук камерата даде в близък план лицето на Мур и репортерът завърши с думите: — И така, мистерията започва…

След репортажа Бош изключи телевизора. Униформените полицаи се върнаха обратно по коридора, а той зае мястото си на масата на отдел „Убийства“. Фотографията на Мур, която бяха показали, според него бе заснета преди няколко години. Лицето му бе по-младо, очите по-ясни. Нищо не предвещаваше скрит живот.

Докато мислеше за това, си спомни за другите снимки, онези, които според Силвия Мур съпругът й бе събирал през живота си и бе разглеждал от време на време. Какво друго бе запазил той от миналото? Бош нямаше нито една снимка на майка си. Не беше виждал баща си, докато старецът не легна на смъртно легло. Какво ли бреме бе носил Кал Мур?

Беше време да тръгва за „Код седем“. Ала преди да се запъти към колата, Хари слезе по коридора до дежурната. Той взе портативната дъска за съобщения, която висеше на стената до афишите за търсените бегълци и свали разписанието за дежурствата в участъка, закачено на нея. Съмняваше се, че ще е актуализирано през последната седмица и излезе прав. Намери името на Мур и адреса му в Лос Фелис на страницата със сержантите. Той преписа адреса в тефтерчето си и тръгна.

Бош си дръпна продължително от цигарата и хвърли фаса в канала. Поколеба се, преди да натисне дръжката на вратата на „Код седем“ във формата на полицейска палка. Той погледна към тревната площ от другата страна на „Първа улица“, която ограждаше градския съвет и се наричаше „Парк на свободата“. Под уличните лампи видя бездомни мъже и жени, проснали се заспали в тревата около паметника на загиналите във войната. Изглеждаха като жертви на полесражение, непогребани мъртъвци.