Майкъл Конъли - Трафик

Масата на отдел „Убийства“ в бюрото бе празна. Беше петък и минаваше четири часът, а и седмицата бе празнична. Тъй като нямаше нови случаи, детективите се бяха изнизали при първата възможност, за да се приберат вкъщи при семействата си и живота извън полицията. Хари виждаше Паундс в стъклената му кабина; навел глава, пишеше върху лист хартия, като с помощта на линийката си успяваше да не разкриви изреченията.

Бош седна и разрови купчинката розови листчета със съобщения на мястото си. Нищо, което да изисква незабавен отговор. Имаше две съобщения от Бремър от „Таймс“, който обаче бе оставил името Джон Маркъс — кодово название, измислено някога от двамата, за да не се разбере, че репортерът го търси. Други две бяха от окръжната прокуратура за завеждане на дела по случаи, върху които Хари бе работил, и искаха информация или местонахождението на доказателствения материал. Имаше бележка, че Тереса се е обаждала, ала погледна кога е било и откри, че се бяха видели след това. Предположи, че се е обадила да му каже, че не му говори.

Нямаше съобщение от Портър, нито пък от Силвия Мур. Той взе копието на телекса от Мексикали, което издирващият изчезнали лица детектив Капетильо му бе дал, и набра номера, предоставен от Карлос Агила. Беше на телефонната централа на Мексиканската щатска полиция. Испанският му беше несигурен въпреки неотдавнашния опреснителен курс и на Бош му се наложи да обяснява пет минути, преди да го свържат със следствения отдел. Сетне той отново поиска да говори с Агила. Но това не стана. Вместо него се обади някакъв капитан, който говореше английски и обясни, че Агила не е в службата, ала щял да се върне по-късно и освен това щял да бъде на работа и в събота. Бош знаеше, че полицаите в Мексико имаха шестдневна работна седмица.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита капитанът.

Бош обясни, че разследва едно убийство и че се отзовава на питането, което Агила бе изпратил до консулството в Лос Анжелис. Описанието отговаряше на трупа, с който той разполагаше. Капитанът каза, че е запознат със случая и че той с получил доклада за изчезването на лицето, преди да възложи случая на Агила. Бош се поинтересува дали имат на разположение отпечатъци, които да потвърдят самоличността на жертвата, но мексиканецът отговори, че нямат. „Едно на нула за Капетильо“ — помисли си Хари.

— Вероятно разполагате със снимка на този човек от моргата, която бихте могли да ни изпратите — подхвърли капитанът. — Можем да установим самоличността чрез семейството на господин Гутиерес-Льоса.

— Да. Имам снимки. В писмото пишеше, че Гутиерес-Льоса е бил работник.

— Така е. Намирал е работа за през деня на колелото, където работодателите идват да си наемат работници. Под статуята на Бенито Хуарес.

— Знаете ли дали е работил в една фабрика на компанията „Инвайробрийд“? Те търгуват с щата Калифорния.

Последва дълго мълчание, преди мексиканецът да отговори.

— Съжалявам. Не съм запознат с работната му характеристика. Водих си бележки и ще обсъдя това с детектив Агила, когато той се върне. Ако изпратите снимките, ще действаме бързо за потвърждаване на самоличността. Лично ще ускоря процедурата и ще ви се обадя.

Сега Бош на свой ред остави тишината да изпълни телефонната линия.

— Капитане, не чух името ви.

— Густаво Грена, ръководител на следствения отдел, Мексикали.

— Капитан Грена, моля, предайте на Агила, че ще получи снимките утре.

— Толкова скоро?

— Да. Кажете му, че сам ще ги донеса.

— Детектив Бош, това не е необходимо. Сигурен съм…

— Не се тревожете, капитан Грена — отряза го Бош. — Предайте му, че ще бъда там рано следобед, не по-късно.

— Както желаете.

Хари му благодари и затвори. Вдигна очи и видя, че Паундс го наблюдава през стъклената стена на кабинета си. Лейтенантът вдигна палеца и веждите си въпросително и подканващо. Бош отмести поглед.

„Наемен работник“ — помисли си той. Фернал Гутиерес-Льоса беше общ работник, който получаваше ангажименти на колелото, каквото и да беше това. Как се връзваше общ работник в цялата картина? Може би го използваха за пренасяне на черен лед през границата. А може би пък не е бил част от контрабандните операции въобще. Възможно бе да не е направил нищо, с което да подпише смъртната си присъда, освен това, че е бил някъде, където не е трябвало да бъде, и е видял нещо, което не е трябвало. Бош разполагаше само с части от ребуса. Нуждаеше се от лепилото, което, правилно ще ги слепи. Когато за първи път получи полицейската си значка, той имаше партньор на масата на отдел „Кражби“ във Ван Найс, който му каза, че фактите не са най-важната част от едно разследване, а лепилото. Обясни му, че лепилото се състои от инстинкт, въображение, понякога догадки и в повечето случаи просто чист късмет.