Майкъл Конъли - Трафик

— Можеш да си вървиш, ако искаш — рече той на Рикард.

— Щом той излезе от тази врата и ти го поемеш, аз изчезвам. Не ща да имам нищо общо с него. Искам обаче да го видя, че тръгва с теб, Бош. В случай че пак се опиташ да ми лепнеш нещо.

— Умно.

— Да, така е.

— Но все още имаш много да учиш, Рикард. Не всичко е черно и бяло. Не всеки трябва да бъде пребит на тротоара. Хващаш едно такова хлапе и…

— Спести ми урока, Бош. Може да имам много да уча, ама няма да е от теб. Ти си първокласна издънка. Мисля, че единственото, на което можеш да ме научиш, е как да сляза надолу по йерархичната стълба. Не, благодаря.

— Няма защо — отвърна Бош и отиде в другия край на залата, където имаше пейка. Той седна и след петнайсет минути момчето се показа. С Бош и Рикард от двете му страни, то се качи в асансьора. Щом излязоха от съдебната палата, наркополицаят се запъти към колата си, но преди това се обърна към Хари и каза:

— Майната ти!

— Така да е — отвърна Бош. Той се спря на тротоара, запали цигара и предложи една на момчето.

То отказа и рече:

— Няма да ти кажа нищо.

— Зная. Няма проблем. Искаш ли да те откарам някъде? При истински лекар? Или да те хвърля обратно до булевард „Холивуд“?

— Може до „Холивуд“.

Те отидоха до колата на Бош, която бе паркирана през две пресечки, до „Паркър сентър“, и той пое по „Трета улица“ към булевард „Холивуд“. Изминаха половината път, преди някой от двамата да проговори.

— Имаш ли дом? Къде искаш да те оставя?

— Където и да е.

— Нямаш ли дом?

— Не.

— А семейство?

— Не.

— Какво ще правиш?

— Каквото дойде.

Хари сви на север по „Уестърн“. Мълчаха още около петнайсет минути, докато Бош не спря пред „Убежището“.

— Какво значи това?

— Стой спокойно. Ще се забавя само една минута.

Вътре управителят се опита да му пробута седма стая, ала Хари му показа значката си и му предложи да опита пак. Управителят, който все още бе облечен с оръфана тениска без ръкави, му даде ключа от тринайсета стая. Той се върна в колата и даде ключа на момчето. Извади и портфейла си.

— Наел съм ти стая за една седмица — каза Бош. — Вероятно не смяташ, че съветът ми струва много, но все пак премисли нещата и после замини колкото можеш по-далеч от този град. Има и по-хубави места за живеене от това.

Момчето погледна ключа в ръката си. Сетне Бош му даде всички пари, които имаше у себе си — едва четирийсет и три долара.

— Какво, даваш ми стая и пари и си мислиш, че ще се разприказвам? Гледал съм телевизия, човече. Всичко беше номер, скроен от теб и онзи тип.

— Не ме разбирай погрешно, момче. Върша това, защото имам нужда да го направя. Което не означава, че одобрявам начина, по който си изкарваш прехраната. Не го одобрявам. Ако пак те видя да действаш на улицата, ще те прибера. Имаш много скапана и почти безнадеждна възможност, но въпреки всичко е шанс. Използвай го както искаш. Можеш да вървиш. Няма никакъв номер.

Момчето отвори вратата на колата и излезе. То погледна Бош.

— Защо тогава го правиш?

— Не зная. Предполагам, защото му каза да върви по дяволите. Трябваше аз да го кажа, а не го направих. Трябва да тръгвам.

Хлапакът се взира в него още няколко секунди, преди да каже:

— Знаеш ли, приятел, Данс изчезна. Не зная защо толкова се притесняваш за него.

— Слушай, малкия, не съм направил то…

— Зная.

Хари само продължи да го гледа.

— Той замина, човече. Напусна града. Каза, че изворът е пресъхнал, и слезе на юг да види ще може ли да подкара пак нещата. Знаеш ли, иска да се издигне и вече той да бъде изворът.

— На юг?

— Спомена Мексико, но повече не зная. Той се чупи. Затова се занимавах с шърми.

Момчето затвори вратата и изчезна в двора на мотела. Бош седеше и докато мислеше, си спомни въпроса на Рикард. Къде щеше да е момчето след година? После се сети как самият той бе живял в западнали мотели толкова много време. Бош бе успял. Бе оцелял. Винаги съществуваше възможност. Той запали отново колата и потегли.

Разговорът с момчето затвърди решението му. Бош знаеше, че ще отиде в Мексико. Всички спици на колелото сочеха към главината, а тя беше Мексикали. Но пък той го знаеше през цялото време.

Докато караше към управлението на „Уилкокс“, Бош се опита да си разработи стратегия. Знаеше, че ще се наложи да се свърже с Агила, служителят от мексиканската полиция, изпратил до консулството писмото, което определяше самоличността на Хуан Доу №67. Щеше да се наложи да се свърже и с Агенцията за борба с наркотиците, от които Мур бе взел информационния доклад. Трябваше също да получи разрешение от Паундс, ала съзнаваше, че това можеше да сложи точка на пътуването, преди то да е започнало. Налагаше се да заобиколи тази част.