Майкъл Конъли - Трафик

Бош винаги бе забелязвал колко много от деловите жени, с които се срещаше, предимно полицайки и адвокатки, ставаха вулгарни, когато спореха. Чудеше се дали смятаха, че така ще бъдат на едно ниво с мъжете, с които се бореха.

— Всичко ще се уреди — повтори той.

— Какви ги говориш? Той трябва само да подшушне на няколко от членовете на комисията, че съм дала на пресата информация за поверително и незавършено разследване, и това напълно ще ме елиминира.

— Слушай, той не може да бъде сигурен, че си била ти, а и вероятно ще реши, че съм аз. Понякога използваме Бремър, журналиста от „Таймс“, който раздуха всичко това. Ървинг ще се досети. Така че престани да се тревожиш. Отбих се да видя не искаш ли да обядваме или нещо подобно.

Погрешен ход. Видя как лицето й почервеня от гняв.

— Да обядваме или нещо подобно? Ти майтапиш ли се? Да не си… Току-що ми каза, че сме двамата основни заподозрени за това изтичане на информация и искаш да седна с теб в ресторант? Знаеш ли какво може…

— Добре, Тереса, приятна пресконференция — отряза я Бош. Той се обърна и се запъти към вратата.

По пътя към центъра пейджърът му се задейства и Бош видя, че номерът бе директната линия на „Деветдесет и осем“. „Сигурно се притеснява за статистиката си“ — помисли си той. Реши да пренебрегне повикването. Изключи също и радиото в колата.

Спря пред една количка за морски деликатеси на „Алварадо“ и си поръча два сандвича със скариди. Правеха ги с мексикански царевични питки, стил „Баха Калифорния“, и Бош се наслади на голямото количество кориандър в соса.

На няколко метра от количката стоеше мъж, който рецитираше научени наизуст стихове от Библията. На главата си имаше чаша с вода, която добре се крепеше върху негърската му прическа в стил седемдесетте и не се разливаше. От време на време той посягаше към чашата и отпиваше, ала нито за миг не спря да скача от книга на книга от Новия завет. Преди всеки цитат мъжът съобщаваше на слушателите си главата и номера на стиха. В краката му имаше стъклен аквариум, пълен до половината с монети. Когато се нахрани, Бош си купи една кока-кола и пусна рестото в аквариума. В замяна получи едно: „Бог да те благослови!“

Съдебната палата представляваше цял блок, разположен срещу сградата на окръжния съд. На първите шест етажа се помещаваше шерифската служба, а на горните четири — окръжният затвор. Всеки би могъл да го разбере отвън. Не само заради решетките на прозорците, а понеже последните четири етажа приличаха на изоставен и обгорен корпус. Сякаш цялата омраза и гняв, затворени в тези задушни килии, се бяха превърнали в огън и дим и бяха боядисали прозорците и циментовите решетки завинаги в черно.

Зданието бе строено в началото на века и каменните блокове му придаваха злокобен крепостен вид. Беше една от малкото сгради в центъра на града, които все още имаха персонал, обслужващ асансьорите. Стара негърка седеше на тапициран стол в ъгъла на всяка от облицованите с дърво кабини и отваряше вратите, а също боравеше и с механизма, изравняващ асансьора с всеки етаж, на който спираше.

— „Седем хиляди“ — каза Бош на жената, след като се качи. Бе минало доста време, откакто не беше идвал в палатата, и не можа да си спомни името й. Знаеше обаче, че тя обслужваше асансьорите тук, отпреди той да стане ченге. Останалият асансьорен персонал също.

Негърката отвори вратата на шестия етаж, където Бош забеляза Рикард още щом слезе. Наркополицаят стоеше пред стъклената преграда на пропуска и пускаше значката си в едно от чекмеджетата.

— Ето и моята — обади се Бош и бързо пъхна значката си в чекмеджето.

— Той е с мен — поясни Рикард в микрофона.

Служителят зад стъклото размени значките с други, които служеха като разрешително за посещение. Бош и Рикард ги закачиха на ризите си. Хари забеляза, че пропускът бе за сектора „Високо напрежение“ на десетия етаж. Във „Високо напрежение“ затваряха заподозрените в най-тежки престъпления. Там те изчакваха процеса си или преместването си в затвор, подобаващ на получените присъди. Те тръгнаха по коридора към асансьора за затвора.

— Вкарал си момчето във „Високо напрежение“? — попита Бош.

— Да. Познавам един човек. Казах му, че става дума само за един ден. Хлапето ще се е насрало от страх. Ще ти изпее всичко, което знае за Данс.

Взеха асансьора за охраната, който се обслужваше от униформен служител. Бош предположи, че това сигурно бе най-лошата служба в изпълнителната власт. Когато вратата се отвори на десетия етаж, там ги посрещна друг униформен служител, който провери значките им и ги накара да се разпишат. След това влязоха през две плъзгащи се стоманени врати в залата за посещения на адвокати, където имаше дълга маса с пейки, подредени от двете й страни. По протежението й минаваше разделителна преграда, висока тридесет сантиметра. В далечния край на масата от едната страна седеше адвокатка, навела се към преградата, и шепнеше нещо на клиента си, който бе вдигнал ръце до ушите си, за да чува по-добре. Мускулите на ръцете на затворника бяха изпъкнали и обтягаха ръкавите на ризата му. Беше същинско чудовище.