Майкъл Конъли - Трафик

Бош се взря в снимките и попита:

— Това ли е всичко, което имате за него? Само тези неща?

— Някъде има още, но не ти трябва да знаеш повече. Много от информацията е непотвърдена и е от рода на „той каза“ или „тя каза“. Основното, което се говори за Ал Карпис, е, че когато Сорильо правел първите си ходове към върха, този тип е бил сам на фронтовата линия и му е вършел черната работа. Всеки път, щом на Сорильо му потрябвал човек да свърши нещо, обръщал се към приятеля си Арпис от бедняшкия квартал. Той щял да свърши работата. А както казах, окошарили го само два пъти. За останалите вероятно си е платил свободата.

Хари започна да записва част от биографичните данни в едно тефтерче. Рамос продължаваше да говори:

— Тези двамата идват от един квартал на юг оттук. Казва се…

— „Светци и грешници“.

— Да, „Светци и грешници“. Някои от местните полицаи, на които вярвам само колкото да ги използвам, казват, че Арпис имал истинска слабост към убийството. В квартала си имали приказка: „Quien eres?“ Тоест какъв си? Било като предизвикателство. Нали схващаш, означавало „на чия страна си?“ С нас ли си, или против нас? Светец или грешник? А когато Сорильо взел властта, използвал Арпис, за да извади от строя хората, които били срещу тях. Местните твърдят, че след като пречуквали някого, те разпространявали новината из квартала. El descubrio quien era. Което значи…

— Той разбра какъв е.

— Именно. Било добра реклама и карало местните да минават на негова страна, в случай че наистина се замесвали в бизнеса. За да го постигнат, те оставяли бележка върху трупа. Убивали някого, написвали „Той разбра какъв е“ или нещо подобно и го забождали на ризата му.

Бош нито каза, нито записа нещо. Още едно парче от мозайката пасна на мястото си.

— Понякога човек все още го вижда изписано с графити из квартала — рече Рамос. — То е част от легендата, заобикаляща Сорильо. Част от това, което го прави Папата.

Хари най-сетне затвори тефтера си и се изправи.

— Получих каквото ми трябваше.

— Добре. Пази се, Бош. Нищо не гарантира, че няма да опитат пак, особено ако задачата е поверена на Арпис. Искаш ли да се пошляеш тук днес? Безопасно е.

— Не, ще се оправя. — Той кимна и направи крачка към вратата. После пипна пейджъра на колана си. — Ще ми се обадите ли?

— Да, ще участваш. Корво пристига за акцията, така че искам да съм сигурен, че си насреща. Къде ще бъдеш по-късно днес?

— Не зная. Май ще я карам като турист. Ще посетя историческото дружество, ще отида на борба с бикове.

— Само имай търпение. Ще ти се обадим.

— Дано.

Тръгна към колата си, без да спира да мисли за бележката, намерена в задния джоб на Кал Мур:

„Разбрах какъв съм.“

Нужни му бяха трийсет минути, за да мине границата. Колоната коли започваше почти километър преди сиво-кафявия граничен пункт. Докато чакаше и напредваше с по няколко метра при придвижването на една-две коли напред, монетите и еднодоларовите му банкноти се свършиха, тъй като армия от селяни се изреди край прозореца му. Те протягаха шепи или продаваха евтини вехтории и храна. Много от тях измиха предното стъкло с мръсните си парцали без позволение, а сетне протегнаха ръце за монети. Всяко следващо измиване замазваше все повече стъклото и накрая му се наложи да включи чистачките и да напръска прозореца с вода от колата. Когато най-сетне се добра до контролно-пропускателния пункт, граничният патрул, носещ огледални слънчеви очила, само му махна да продължи, след като видя значката, и му подвикна:

— Отбийте вдясно и си измийте предното стъкло с маркуча, ако искате да махнете тази мръсотия.

Няколко минути по-късно Бош паркира на едно от свободните места пред градския съвет на Калексико. Загледа се в парка отсреща, докато пушеше цигарата си. Днес нямаше трубадури. Паркът беше почти празен. Той излезе и се отправи към вратата с надпис „Историческо дружество на Калексико“, без да е сигурен какво търси. Имаше свободен следобед и знаеше само, че зад смъртта на Кал Мур стоеше една по-дълбока следа — от решението му да пресече чертата, през бележката в задния му джоб и до снимката му заедно със Сорильо преди толкова години. Искаше да разбере какво се е случило с къщата, наричана от Мур замък, и с мъжа, с когото се бе снимал, онзи с бялата като сняг коса.

Стъклената врата бе заключена и той откри, че в неделя дружеството отваряше чак в един. Погледна часовника си и видя, че трябваше да изчака още петнайсет минути. Вдигна ръце на стъклото, надникна между тях и не забеляза никого в малкото помещение, оборудвано с две бюра, стена с книги и две стъклени изложбени витрини.