Майкъл Конъли - Трафик

— Да? — обади се женски глас.

— Здравейте, госпожо. Полиция. Питах се дали мога да ви задам няколко въпроса за съседната къща.

— Коя съседна къща? — Гласът бе на старица.

— Замъкът.

— Никой не живее там. Господин Мур почина преди известно време.

— Зная, госпожо. Питах се дали не мога да вляза и да поговоря с вас за момент. Мога да се легитимирам.

Последва пауза, след което от говорителя се чу едно грубо „чудесно“ и портата се отвори с бръмчене.

Жената настоя Хари да вдигне картата си пред едно малко прозорче във вратата. Той я видя как се напряга да я прочете от инвалидната си количка, белокоса и немощна. Най-сетне тя отвори.

— Защо изпращат полицай от Лос Анжелис?

— Работя по тамошен случай, госпожо. Свързан е с човек, живял преди в замъка. Много отдавна, още като момче.

Тя го погледна с присвити очи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— За Калексико Мур ли говорите?

— Да. Познавахте ли го?

— Случило ли му се е нещо?

Бош се поколеба, сетне отвърна:

— За съжаление е мъртъв.

— В Лос Анжелис ли е умрял?

— Да. Той беше полицай. Мисля, че смъртта му има нещо общо с неговия живот тук. Затова дойдох. Не зная какво точно да ви попитам… Не е прекарал тук дълго, ала го помните, нали?

— Не живя тук дълго, но това не значи, че оттогава не съм го виждала. Точно обратното. Виждах го непрекъснато всичките тези години. Той идваше с колелото си или с кола, сядаше ей там на пътя и просто гледаше къщата. Веднъж пратих Марта да му занесе сандвич и лимонада.

Бош предположи, че Марта бе прислужницата. Слугините бяха неразделна част от тези имения.

— Само гледаше и вероятно запомняше — продължаваше старицата. — Това, което Сесил стори с него, беше ужасно. Сега сигурно плаща за стореното. Сесил де.

— В какъв смисъл ужасно?

— Да отпрати така момчето и майка му. Мисля, че след това никога не е говорил с тях. Но аз често виждах как момчето, а сетне мъжът, идва да гледа замъка. Хората тук казват, че Сесил за това е вдигнал стената. Направи го преди двайсет години. Разправят, че просто му дошло до гуша да вижда Калексико на улицата. Така действаше Сесил. Не ти ли харесва гледката от прозореца, вдигаш стена. Ама аз пак мярвах младия Кал от време на време. Веднъж сама му занесох едно студено питие. Тогава не бях в тая количка. Той седеше в някаква кола и аз го попитах: „Защо идваш непрекъснато тук?“ А той само рече: „Обичам да си спомням, лельо Мери.“ Само това каза.

— Лельо Мери?

— Да. Мислех, че затова сте дошли. Моят Андерсън и Сесил бяха братя, мир на праха им.

Бош кимна и почтително изчака пет секунди, преди да се обади:

— Човекът от градския музей каза, че Сесил нямал деца.

— Разбира се, че ще го каже. Сесил го пазеше в тайна от хората. В дълбока тайна. Не искаше името на компанията да бъде опетнено.

— Майката на Калексико е била прислужницата?

— Да, тя… Но вие като че ли вече знаете всичко това.

— Само отчасти. Какво се е случило? Защо я е изгонил заедно с момчето?

Тя се поколеба, преди да отговори, сякаш за да подреди в ума си една история, станала преди повече от трийсет години.

— След като забременя, тя живееше там заедно с бебето. Той я накара. После, след четири-пет години, Сесил разбра, че го е лъгала. Един ден пратил част от хората си да я проследят през границата, когато тя отишла на гости на майка си в Мексикали. Нямало никаква майка. Просто имала мъж и друг син, по-голям от Калексико. Тогава той ги отпрати. Прогони собствената си кръв.

Бош дълго обмисля думите й. Жената се рееше в миналото.

— Кога видяхте Калексико за последен път?

— Хм, нека да помисля. Трябва да е било преди години. Накрая той спря да идва.

— Смятате ли, че е разбрал за смъртта на баща си?

— Нямаше го на погребението. Не че го обвинявам.

— Казаха ми, че Сесил Мур е оставил имението на града.

— Да, умря в самота и остави всичко на града, без изобщо да се сети за Калексико или за някоя от бившите си жени и любовници. Сесил Мур беше подъл човек дори и в смъртта си. Естествено, съветът не можеше да използва мястото. Прекалено голямо е и скъпо за поддръжка. Калексико вече не е процъфтяващ като някога град и не може да се справи с такова имение. Имаше идея да се използва като исторически музей, ама човек не може да напълни и един килер с историята на този град. Така че с музея нищо не стана. Съветът продаде мястото. Чух, че взели повече от милион. Може би няма да са на червено няколко години.

— Кой го купи?