Майкъл Конъли - Трафик

— Да, Кастильо де лос Охос още стои. Замъкът с очите. Получил е името си заради тези два прозореца на върха на кулата. Когато светеха през нощта, хората казваха, че това са очи, наблюдаващи цял Калексико.

— Къде се намира?

— На един път западно от града, „Койот трейл“. Тръгваш по шосе 98, минаваш през Пинто Уош и стигаш до местността Крусификшън Торн. Свий по „Анса роуд“, като хотела в града. Той ще те отведе до „Койот трейл“. Замъкът е в края на пътя. Не можеш да го пропуснеш.

— Кой живее там сега?

— Мисля, че никой. Виж, той го остави на града. Общината обаче не можеше да поеме поддръжката на такова място. Продадоха го… Всъщност струва ми се, че купувачът дойде от Лос Анжелис. Ама доколкото знам, изобщо не се е нанасял. Жалко. Надявах се да го направим музей.

Бош му благодари и излезе, за да се отправи към Крусификшън торн. Кой знае дали Кастильо де лос Охос не беше само едно имение на умрял богаташ без никакво отношение към случая. Нямаше си обаче друга работа и импулсът му го подтикваше да продължи.

Щатското шосе 98 бе с две асфалтирани платна и се простираше на запад от самия град, успоредно на границата през обработваема земя, набраздена като огромна мрежа от напоителни канали. Докато караше, му замириса на зелени чушки и кориандър. А след като мина покрай едно поле, засадено с памук, Бош осъзна, че цялото това обширно пространство някога е било огромната собственост на компанията.

Напред земята преминаваше в хълмове и той съзря родния дом на Калексико Мур далеч преди да приближи. Кастильо де лос Охос. Двата сводести прозореца бяха тъмни и празни очи в каменното лице с прасковен цвят на кулата, която се издигаше върху някакъв нос на хоризонта.

Бош прекоси един мост над пресъхнало речно корито, за което предположи, че е Пинто Уош, макар на пътя да нямаше никаква табела. Докато минаваше по моста, той хвърли поглед надолу към прашното корито и видя паркиран лимоненозелен шевролет „Блейзър“. Бегло зърна някакъв мъж зад волана, вдигнал бинокъл пред очите си. Граничен патрул. Шофьорът използваше дерето като прикритие, от което да наблюдава границата за нарушители.

Старото речно корито отбелязваше края на обработваемата земя. Почти веднага полето премина в хълмове, покрити с кафяви храсти. На пътя имаше отбивка край горичка от евкалипти и дъбове, които не помръдваха в безветрения ден. Този път забеляза табела, обозначаваща местността:

ПРИРОДНА ЗОНА КРУСИФИКШЪН ТОР.

ВНИМАНИЕ! ИЗОСТАВЕНИ МИНИ!

Бош си спомни, че прочете в книгите на историческото дружество нещо за златните мини от началото на века, надупчили граничната зона. Големи богатства били намерени и загубени от авантюристи. Хълмовете гъмжали от разбойници. После дошла компанията и внесла ред.

Той запали цигара и разгледа кулата, която сега бе много по-близо. Тя се издигаше зад стените на ограден двор. Спокойствието на пейзажа и прозорците на кулата, приличащи на бездушни очи, изглеждаха някак зловещо. Кулата не беше сама на хълма. Виждаха се извитите керемиди на други къщи. Ала имаше нещо в издигащата се над всички кула с празни стъклени очи, което я правеше самотна. Мъртва.

„Анса роуд“ се появи след километър. Бош зави на север, където тесният път се виеше покрит с неравности и се изкачваше по периферията на хълма. Вдясно той виждаше обработваемата земя на речния басейн, простиращ се долу. Сви наляво по път, отбелязан като „Койот трейл“, и не след дълго вече караше край големи имения, заемащи просторни площи. На повечето от тях виждаше само горните етажи заради стените пред почти всяко едно.

В края си „Койот трейл“ обикаляше около един стар дъб с клони, които през лятото биха засенчили обръщалото. Кастильо де лос Охос беше тук, в края на пътя. Откъм улицата каменна стена, висока два метра и половина, закриваше всичко без кулата. Повече можеше да се види само през черната порта от ковано желязо. Бош свърна по алеята към портата. Тя бе затворена с тежка стоманена верига и катинар. Той излезе, надникна през решетките и установи, че овалното място за паркиране пред къщата беше празно. Пердетата на всички прозорци отпред бяха спуснати. На стената до портата имаше пощенска кутия и домофон. Натисна копчето, но не получи отговор. Не знаеше какво би казал, ако някой бе отговорил. Отвори пощенската кутия, ала тя също беше празна.

Бош остави колата си на мястото, където бе спрял, и се върна пеш по „Койот трейл“ до най-близката къща. Тя бе една от малкото без стена. Вместо това имаше бяла ограда от колове и порта с домофон. Този път позвъняването му не бе напразно.