Майкъл Конъли - Хари

На Кестър зави на север и после отби в жилищен квартал, притиснат между булеварда и магистралата за Вентура. Къщите бяха малки и без определен архитектурен стил. Шумът на магистралата постоянно се чуваше. Тук живееха ченгета, макар че къщите струваха между четири и петстотин хиляди долара и малко полицаи можеха да си го позволят. Старият му партньор Франки Шиън беше купил дома си много отдавна и на изгодна цена. Сега имотът му струваше четвърт милион. На това разчиташе, когато се пенсионира, ако изобщо оцелееше дотогава.

Бош спря до тротоара пред къщата на Шиън и остави двигателя да работи. Извади телефона, намери номера в бележника си и го набра. Франки отговори на второто иззвъняване. Звучеше бодро.

— Франки, обажда се Хари.

— Здрасти, приятел.

— Пред вас съм. Защо не излезеш да се поразходим?

— Къде?

— Няма значение. Мълчание.

— Франки?

— Добре, почакай няколко минути.

Бош остави телефона и бръкна в джоба на сакото си за цигари. Нямаше, естествено.

— По дяволите — измърмори той.

Докато чакаше, се замисли за времето, когато двамата с Шиън търсеха наркопласьор, заподозрян, че е провалил операция на конкурентите си, като влязъл в квартирата им и избил с „Узи“ всички вътре — шестима души, клиенти и пласьори.

Многократно бяха чукали на вратата на апартамента на заподозрения, но никой не им отговори. Обмисляха-възможностите си, когато Шиън чу тих глас да казва отвътре: „Влезте, влезте.“ Отново почукаха и извикаха, че са от полицията. Изчакаха и се заслушаха. Същият глас отново им отвърна: „Влезте, влезте.“

Бош натисна бравата и се оказа, че вратата не е заключена. Двамата заеха бойни пози и влязоха вътре, само за да открият, че апартаментът е празен — освен голям зелен папагал в дневната. А на масата в кухнята лежеше автомат „Узи“, разглобен и готов за почистване. Бош отиде до вратата и отново почука. Папагалът извика: „Влезте, влезте.“

Няколко минути по-късно, когато заподозреният се върна от железарията с машинното масло, необходимо му, за да почисти автомата, те го арестуваха. Балистичната експертиза доказа, че убийството е извършено със същото оръжие и той бе осъден, след като съдията отказа да отхвърли резултата от претърсването. Макар подсъдимият да твърдеше, че полицаите са влезли в апартамента му без разрешение и следователно, незаконно, съдията реши, че Бош и Шиън са били подведени от поканата на папагала. Делото продължаваше да се движи из апелативните съдилища, а убиецът оставаше в затвора.

Предната дясна врата на джипа се отвори и Шиън влезе вътре.

— Кога си купи тази играчка? — попита той.

— Когато ме накараха да пътувам с обозначен автомобил.

— А, да, бях забравил.

— Да, на вас тузарите от „Грабежи и убийства“ не ви се налага да се тревожите за такива гадости.

— Е, какво има? Заради този случай се оказа на топа на устата, нали?

— Нямаше начин. Как са Маргарет и момичетата?

— Добре са. Е, какво ще правим? Ще се поразходим и ще поговорим, така ли?

— Не зная. Онова ирландско заведение още ли е на Ван Найс?

— Не, няма го вече. Знаеш ли какво, карай към Окснърд и завий надясно. Там има един бар.

Бош потегли.

— Тъкмо си мислех за онзи случай с „Узи“-то и папагала — каза той.

Шиън се засмя.

— Още ми е смешно. Не мога да повярвам, че делото не е приключено. Чух, че на онзи скапаняк му е останал само един патрон — Върховният съд.

— И дотам ще се стигне.

— Вече мина много време. Колко, осем години? Той вече лежа достатъчно, даже да го освободят.

— Да, шест убийства, осем години. Звучи справедливо.

— Шестима скапаняци.

— Още използваш тази дума „скапаняци“, а?

— Да, падам си по нея. Но ти не си дошъл чак дотук, за да си приказваме за папагали, скапаняци и доброто старо време, нали?

— Не, Франки. Трябва да поговорим за случая Кинкейд.

— Защо с мен?

— Ти как мислиш? Водил си разследването.

— Всичко, каквото зная, е в папките. Би трябвало да имаш достъп до тях. Нали водиш следствието на Елайъс.

— Получих ги. Но в папките не винаги има всичко.

Шиън посочи към червен неонов надпис и Бош отби към него. Точно пред вратата на бара имаше свободно място за паркиране.

— Това заведение почти винаги е пусто — рече Шиън. — Даже в събота вечер. Не зная как преживява собственикът. Трябва да продава бурените наоколо.

— Франки — каза Бош, — трябва да зная за отпечатъците. Ще си остане между нас. Не искам да гоня вятъра. Нямам причини да се съмнявам в теб. Но искам да зная дали си чул нещо, нали разбираш?