Майкъл Конъли - Хари

— Помислих си, че мога да опитам един сеанс.

— Колко сте напреднал?

— Не разби…

— Какво ви интересува?

— Още не зная. Бих искал да опитам.

— Знаете, че не става дума за секс, нали? Никакъв физически контакт. Нищо незаконно.

— Разбирам.

— Имате ли сигурен телефон, на който мога да ви позвъня?

— Какво имате предвид под „сигурен“?

— Имам предвид да не е уличен автомат! — грубо отвърна тя. — Трябва да ми дадете истински номер.

Бош й даде номера на клетъчния си телефон.

— Добре. Ще ви позвъня след една минута. Чакайте.

— Ще чакам.

— Ще питам за триста шестдесет и седми. Това сте вие. За мен не сте личност. Нямате име. Вие сте просто номер.

— Триста шестдесет и седми. Ясно.

Той затвори и погледна към партньорите си.

— След една минута ще разберем дали се е получило.

— Говореше мило и раболепно, Хари — рече Райдър.

— Благодаря. Положих всички усилия.

— На мен ми прозвуча като ченге — отбеляза Едгар.

— Ще видим.

Бош запали двигателя, просто за да прави нещо. Райдър се прозя и той се присъедини към нея. Накрая ги последва и Едгар.

Телефонът иззвъня. Беше Мадам Реджайна.

— Можете да дойдете при мен след един час. За едночасов сеанс взимам двеста долара. Само в брой и предварително. Ясно ли е?

— Да.

— Какво да?

— Хм, да, Мадам Реджайна.

— Много добре.

Бош хвърли поглед към Райдър, която седеше до него, и й намигна. Тя му се усмихна.

Реджайна му даде адреса и номера на апартамента. Бош включи лампичката на тавана и прегледа бележките на Киз. Адресът беше същият, но номерът на апартамента не отговаряше. Той каза на жената, че ще отиде и затвори.

— Съгласна е. Но чак за след час. Използва друг апартамент в същата сграда.

— Ще чакаме ли? — попита Едгар.

— Не. Искам да се прибера вкъщи и да поспя.

Бош потегли по Кингс Роуд и измина половин пресечка, докато открие адреса. Малкият жилищен блок беше паянтов — от дърво, покрито с мазилка. Наоколо нямаше паркинг. Той спря пред противопожарния кран и тримата излязоха навън. Не се страхуваха, че Реджайна може да види от прозореца обозначения им автомобил. Не идваха да я арестуват. Просто, искаха информация.

Оказа се, че апартаменти шест и седем са от задната-страна на блока. Вратите им бяха една до друга. Бош предположи, че жената, която се представяше за Мадам Реджайна, живее в единия от тях и работи в другия. Почукаха.

Никакъв отговор.

Едгар отново почука на вратата и този път два пъти я изрита. Накрая от другата страна се чу глас:

— Какво има?

— Отворете! Полиция.

Мълчание.

— Хайде, Реджайна, трябва да ви зададем няколко въпроса. Това е всичко. Отворете вратата, иначе ще се наложи да я разбием. Какво ще правите после?

Това беше просто заплаха. Бош знаеше, че няма законно право да направи каквото и да е, ако тя не иска да им отвори.

Накрая чуха, че ключалката се завърта и вратата се открехна. Показа се разяреното лице на жената, която познаваха от разпечатаната снимка, открита в офиса на Хауард Елайъс.

— Какво искате? Покажете ми картата си.

Бош се представи.

— Може ли да влезем?

— От лосанджелеското управление ли сте? Тук е Западен Холивуд, господине. Не сте на своя територия.

Тя се опита да затвори вратата, но Едгар протегна ръка и я спря. После силно я бутна и престъпи прага със свирепо изражение.

— Не ми затваряйте вратата в лицето, Мадам Реджайна!

Той каза името й с безапелационен, заплашителен. Жената отстъпи назад и му направи място да влезе навътре. Бош и Райдър го последваха. Озоваха се в слабо осветено антре със стълбище, което водеше нагоре и надолу. Бош погледна надолу към стълбите и видя, че тънат в пълен мрак. Нагоре се виждаше осветена стая. Той предпочете да се изкачи.

— Хей, не можете да нахлувате тук просто така — възпротиви се Реджайна, но не много уверено. — Трябва ви заповед за обиск.

— Нищо не ни трябва, Мадам, вие сама ни поканихте. Аз съм Хари — или триста шестдесет и седем. Току-що разговаряхме по телефона, спомняте ли си?

Тя ги последва нагоре по стълбището. Бош се завъртя и за пръв път внимателно я разгледа. Носеше черен халат върху кожен корсет и черно копринено бельо. Очите й бяха очертани с тъмен молив и на устните й лъщеше яркочервено червило. Изглеждаше като жалка карикатура на болни мъжки фантазии.

— Вси Светии отдавна минаха — каза той. — Като каква сте се маскирали?

Реджайна не обърна внимание на въпроса му.

— Какво искате?