Майкъл Конъли - Хари

— Повярвайте ми, те получават каквото искат за парите си. И знаете ли, после пак идват при мен. Хм, чудя се какво им е на мъжете? Навярно и вие трябва да опитате някой път, детектив. Може да ви хареса.

Бош продължително я изгледа, преди да извърне очи към Райдър.

— Докъде стигна, Киз?

— Истинското й име е Върджиния Лампли. Казва, че познава Елайъс от телевизията, не като клиент. Но преди няколко седмици бил идвал детективът на Елайъс и й задавал въпроси също като нас.

— Пелфри ли? Какво я е питал?

— Пълни глупости — отвърна Реджайна, преди Райдър да успее да отвори уста. — Искаше да знае дали ми е известно нещо за онова момиченце, дето беше убито миналата година. Дъщерята на царя на колите от телевизията. Казах му, че нямам представа защо пита мен. Той се опита да се държи нагло, но и аз не си оставих магарето в калта. Не позволявам на мъжете да се ебават с мен. Тръгна си. Изглежда, че някой ви е пратил по същите лъжливи следи като него.

— Възможно е — каза Бош.

Последва кратко мълчание. Онова, което бе видял в гардеробната, го разсейваше. Не можеше да мисли за нищо друго.

— Ще остане.

Беше Едгар. Той се появи откъм стълбите и върна ключа на Реджайна. Тя го взе и предизвикателно го пъхна в сутиена си, като през цялото време гледаше към Бош.

— Добре, да вървим — каза той.

— Сигурен ли сте, че не искате да останете за една кока-кола, детектив? — с иронична усмивка попита Върджиния Лампли.

— Тръгваме си — отсече Бош.

Мълчаливо се спуснаха по стълбището до вратата. Хари вървеше последен. В антрето той погледна надолу към тъмното стълбище. Червената крушка продължаваше да свети и се виждаха бледите очертания на големия мъж, седнал на стола в ъгъла. — Лицето му се криеше в сенки, но беше ясно, че гледа нагоре към тях.

— Не се тревожете, детектив — каза иззад него Реджайна. — Добре ще се погрижа за него.

Хари се завъртя и я погледна от вратата. Жената продължаваше да се усмихва.

На връщане към участъка Райдър ги разпитваше какво точно са видели, но нито Бош, нито Едгар й каза нещо повече от това, че един от клиентите на Мадам Реджайна е бил закопчан с белезници в гардеробната. Киз знаеше, че има още нещо и продължаваше да настоява, но не успя да изкопчи нищо повече.

— Мъжът долу няма значение — каза накрая Бош, с което сложи край на въпросите й. — Все още не знаем какво е правил Елайъс със снимката и уеб-страницата й. Или пък защо е пратил Пелфри при нея.

— Мисля, че тя ни излъга — отвърна Едгар. — Знае цялата история.

— Възможно е — съгласи се Бош. — Но в такъв случай защо мълчи, след като Елайъс вече е мъртъв?

— Отговорът е в Пелфри — рече Райдър. — Трябва незабавно да го разпитаме.

— Не — отсече Бош. — Не тази вечер. Късно е и не искам да разговарям с него, докато не прегледаме папките на Елайъс и не разберем какво има в тях. После ще можем да го разпитаме за Мадам Реджайна и всичко останало. Още утре сутрин.

— Ами ФБР? — попита Райдър.

— Срещата с агентите е в осем. Дотогава ще измисля нещо.

Изминаха останалата част от пътя в мълчание. Бош ги остави при автомобилите им на служебния паркинг на холивудския участък и им напомни да са в центъра „Паркър“ в осем часа. После остави колата си, но не върна ключа, защото кашоните с папките от офиса на адвоката все още бяха в багажника. След като заключи вратата, той отиде при собствения си автомобил.

Когато излезе на Уилкокс, той погледна часовника и видя, че е десет и половина. Знаеше, че е късно, но реши, преди да се прибере вкъщи, да проведе още един разговор. Докато минаваше през каньона Лоръл към Долината, продължаваше да си мисли за мъжа в гардеробната и за това как беше извърнал глава, за да не видят лицето му. След като работеше от толкова много години в отдел „Убийства“, Бош вече не можеше да се изненада от садистичните ужаси, които си причиняваха хората. Но съвсем друг въпрос бяха ужасите, които запазваха за самите себе си.

Пое по Вентура Булевард на запад към Шърмън Оукс. Движението в събота вечер беше натоварено. От едната страна на хълма градът можеше да е барутен погреб, но баровете и кафенетата покрай главния път към Долината изглеждаха пълни. Бош видя облечените в червено служители на „Пино Бистро“ и другите скъпи ресторанти покрай булеварда. Видя тийнейджъри, шофиращи с главоломна скорост. Никой не обръщаше внимание на омразата и гнева, които кипяха в другите части на града — под повърхността, като разлом, готов да се разтвори и да погълне всичко.