Майкъл Конъли - Хари

— Не вярвам, че хората са такива — възрази Ентренкин. — Те не се доверяват на телевизията. Граждански безредици избухват тогава, когато чувството на непреодолима безпомощност достигне критичната си точка. Това няма нищо общо с телевизията. Става факт тогава, когато обществото не отговаря на основните нужди на онеправданите.

Бош забеляза, че тя не използва термина „бунтове“, а „граждански безредици“ и се зачуди дали думата „бунт“ не е станала политически неподходяща.

— Всичко се върти около надеждата, детектив — продължи Ентренкин. — Повечето хора от малцинствата в Лос Анджелес нямат власт, нямат пари, нямат глас. Те живеят с надеждата да ги получат. И Хауард Елайъс беше тази надежда за мнозина от тях. Символ на надежда за деня, в който всички ще са равни, когато ще чуват гласа им. За деня, в който няма да се страхуват от полицията. Когато им отнемеш тази надежда, остава празнота. Някои хора я запълват с ярост и насилие. Не е правилно просто да обвинявате медиите. Въпросът е много по-сериозен.

Бош кимна.

— Разбирам — отвърна той. — Поне така си мисля. Но искам само да кажа, че медиите не ни помагат, като преувеличават нещата.

Сега бе ред на Ентренкин да кимне, в знак, че го разбира.

— Веднъж някой бе нарекъл медиите „търговци на хаос“.

— Ами да, точно така си е.

— Бил е Спиро Агню1. Точно преди да подаде оставка.

Бош нямаше какво да добави и реши да остави този разговор. Той свали клетъчния си телефон от зарядното устройство на пода между седалките и набра домашния си номер. Отговори му само телефонният секретар и той остави на Елинор съобщение да му позвъни. Опита се външно да не проявява тревогата си. Свърза се с бюро справки и отново взе номера на покер-залата в Холивуд Парк. Набра го и поиска да говори с Жарден, човека от охраната.

— Тук е Жарден.

— Обажда се детектив Бош. Говорихме снощи. Аз…

— Тя изобщо не се появи, приятел. Поне не по време на моето деж…

— Можеш да си го спестиш, приятел. Тя ми каза, че се познавате от „Фламинго“. Разбрах какво си направил. Всичко е наред. Но зная, че в момента пак е там и искам да й предадеш нещо. Кажи й да позвъни на клетъчния ми телефон веднага щом има възможност да стане от масата. Кажи й, че е спешно. Ясен ли съм, господин Жарден?

Бош наблегна на думата „господин“, за да го накара да разбере, че е допуснал грешка като е заблудил полицай от лосанджелеското управление.

— Да — отвърна Жарден. — Ясен сте.

— Добре.

Хари изключи телефона.

— Знаете ли какво си спомних за деветдесет и втора? — попита Ентренкин. — Една снимка. От „Таймс“. Казваше се нещо като „Баща и син мародери“. Мъж водеше за ръка четири-петгодишния си син. Излизаха през разбитата врата на някакъв магазин. И знаете ли какво носеха двамата, какво бяха откраднали?

— Какво?

— Всеки носеше по една от онези пружини. Нали знаете, онези смешни уреди за упражнения, които някоя звезда от осемдесетте рекламираше късно вечер по телевизията.

Бош поклати глава.

— Видели са ги по телевизията и са решили, че са ценни — отвърна той. — Също като Хауард Елайъс.

Тя не отговори и Хари осъзна, че е бил груб, макар да смяташе, че в думите му има нещо вярно.

— Извинете ме…

Няколко минути пътуваха в мълчание, после той отново заговори:

— Знаете ли какъв е моят спомен за деветдесет и втора?

— Какъв?

— Пратиха ме на Холивуд Булевард. И както знаете, не трябваше да правим нищо, освен ако не забележехме хора, застрашени физически. В общи линии това означаваше, ако видим някой да граби, да не му пречим. Нямаше никакъв сми… Както и да е, бях на булеварда и си спомням много странни неща. Сциентолозите бяха заобиколили сградите си, стояха рамо до рамо и носеха метли с дълги дръжки, готови за отбрана, ако се наложи. Собственикът на магазина за стари военни принадлежности край Хайланд беше в пълна пехотинска униформа и носеше снайперистка пушка на рамо. Маршируваше нагоре-надолу пред магазина все едно, че е пред портите на Бенинг… Хората се побъркват, и добрите, и лошите. Това е денят на скакалците.

— Е, чел сте много, детектив Бош.

— Всъщност не. По едно време живеех с жена, която преподаваше литература в Грант Хай. Тази книга беше включена в програмата й. Тогава я прочетох. Както и да е, образът, който съм запомнил от деветдесет и втора, е „Фредрикс“ в Холивуд.

— Магазинът за дамско бельо ли?

Бош кимна.

— Спрях отпред. Беше пълно с народ. От всякакви раси и възрасти. Хората просто бяха превъртели. Очистиха магазина за петнадесетина минути. Изнесоха абсолютно всичко. Когато свършиха, влязох вътре — нямаше нищо.