Майкъл Конъли - Хари

— Не съм била аз. Повярвайте ми, може и да съм пресякла някаква граница заради връзката ни. Но не съм пресякла границата, която имате предвид. За нищо на света. Противно на онова, което си мислят повечето ви колеги, целта ми е да предпазвам и да допринасям за развитието на управлението. А не да го унищожа.

Бош безизразно я погледна. Тя възприе това като съмнение.

— Как бих могла да му дам тези материали? Аз съм обществен враг номер едно в управлението. Ако влезех да ги взема или дори ако поисках да ми ги дадат, слухът щеше да стигне до шефовете по-бързо от земетръсна вълна.

Бош наблюдаваше напрегнатото й лице. Знаеше, че е права. Тя не ставаше за секретен източник на информация. Детективът кимна.

— Сключваме ли сделката? — попита Ентренкин.

— Да. С една уговорка.

— Каква?

— Ако ме излъжете дори само веднъж и го разбера, развалям сделката.

— Естествено. Но сега не можем да разговаряме. Трябва да свърша с папките, за да мога да ви ги предам. Вече, знаете защо искам да откриете убиеца — не само заради града, а заради самата мен. Какво ще кажете да се срещнем по-късно? Когато свърша тук.

— Няма проблем.

Когато петнадесет минути по-късно пресичаше „Бродуей“, Бош видя, че вратите на „Гранд Сентръл Маркет“ са отворени. От години, може би дори от десетилетия не беше влизал в магазина. Реши да мине през него и да излезе на Хил Стрийт при спирката на Ейнджълс Флайт.

Вътре имаше щандове за храна, зеленчуци и месо. Амбулантни търговци продаваха евтини дрънкулки и сладкиши от Мексико. И макар че вратите току-що бяха отворени и вътре имаше повече продавачи, отколкото купувачи, въздухът беше надъхан с мириса на мазнина и пържена храна. Докато крачеше напред, Бош долавяше откъси от разговори на испански. Един от месарите внимателно поставяше кози главички върху лед до грижливо наредени нарязани волски опашки. В отсрещния край възрастни мъже пиеха гъсто, тъмно кафе и ядяха мексикански сладкиши. Бош си спомни обещанието си да занесе понички, преди да започнат издирването на свидетелите. Той се огледа наоколо и купи торбичка с хрупкави тестени пръчици със захар и канела, мексиканския вариант на понички.

Когато излезе на Хил Стрийт, Бош се огледа. На мястото, на което няколко часа по-рано Бейкър и Частейн бяха открили фасове, стоеше мъж с окървавена престилка и мрежичка за коса. Той пъхна ръка под престилката и извади пакет цигари.

— Ясно — каза на глас Хари.

Пресече улицата до входа на Ейнджълс Флайт и зачака зад двама японски туристи. Мотрисите се разминаваха по средата на релсите. Бош прочете имената, написани над вратите им. Синай се изкачваше нагоре, а Оливет се спускаше.

Минута по-късно той последва туристите в Оливет. Нищо неподозиращите японци седнаха на същата пейка, на която десет часа преди това бе убита Каталина Перес. Кръвта беше почистена, а дървото прекалено тъмно и старо, за да личат петната. Не си направи труда да им каже. Пък и се съмняваше, че знаят английски.

Бош зае старото си място. В момента, в който се отпусна, той отново се прозя. Мотрисата потегли нагоре. Азиатците започнаха да снимат. Накрая с помощта на знаци го помолиха да вземе един от апаратите им и да ги фотографира. После двамата бързо се преместиха в отсрещния край на мотрисата.

Хари се зачуди дали са усетили нещо в него. Някаква опасност или мъката, стаена в гърдите му. Знаеше, че някои хора притежават тази способност. При него нямаше да е трудно. Не бе спал от едно денонощие. Той прокара ръка по лицето си и усети наболата четина. Наведе се напред, облегна лакти върху коленете си и усети старата болка, която се бе надявал никога повече да не изпита. Беше минало много време, откакто не се бе чувствал толкова самотен, толкова чужд в собствения си град. Гърлото и гърдите му се свиха и изпита нещо като клаустрофобия.

Отново извади телефона си. Провери индикатора на батерията и откри, че е почти изчерпана. Ако имаше късмет, щеше да му стигне за един разговор. Той набра домашния си номер и зачака.

Имаше едно съобщение. Макар да се страхуваше, че батерията няма да издържи, Бош бързо натисна бутона и вдигна телефона до ухото си. Но гласът не беше на Елинор. Това бе глас, променен навярно с целофан, увит около слушалката и после продупчен с вилица.

„Остави този случай, Бош — каза гласът. — Всеки, който се бори с ченгета, е куче и заслужава да умре като куче. Откажи се от случая, Бош. Откажи се!“

С Стигна в центъра „Паркър“ двадесет и пет минути преди срещата със заместник-началник Ървинг. Беше сам. Останалите шестима от групата му продължаваха да търсят свидетели в жилищния блок до Ейнджълс Флайт. После имаха други задачи. Той спря на регистратурата, показа служебната си карта на униформения полицай и му каза, че през следващия половин час очаква да оставят анонимна информация за него. Помоли го незабавно да му я предаде в личната заседателна зала на заместник-началника.