Майкъл Конъли - Хари

— В последното си писмо — каза той, — вие предупреждавате Хауард Елайъс. Пишете, че мъжът ви знае. Това означава ли, че съпругът ви е знаел, че Елайъс е открил тайния уеб-сайт?

— Тогава вече, да.

— Как разбрахте?

— Заради поведението му — беше нервен, държеше се подозрително към мен. Веднъж ме попита дали съм пипала компютъра му. Значи знаеха, че някой души наоколо. Пратих писмото, но сега не съм толкова сигурна.

— Защо? Хауард Елайъс е мъртъв.

— Не съм сигурна, че го е убил Сам. Щеше да ми каже.

— Какво?

Логиката й окончателно го объркваше.

— Щеше да ми каже. Той ми разказа за Стейси, защо да не ми каже и за Елайъс? Пък и вие знаете за онзи уеб-сайт. Ако са мислели, че Елайъс знае, нямаше ли да го затворят или да го скрият някъде другаде?

— Не и ако просто са решили да убият натрапника.

Тя поклати глава.

— Въпреки това си мисля, че щеше да ми каже.

— Чакайте малко — рече Бош, все още объркан. — Говорите за признанието му, за което споменахте в началото на разпита, така ли?

Пейджърът му сигнализира и той го изключи, без да откъсва очи от Кейт Кинкейд.

— Да.

— Кога се случи?

— Снощи.

— Снощи ли?

Бош беше шокиран. Беше решил, че е ставало дума за преди седмици или дори месеци.

— Да. След като вие си тръгнахте. От въпросите ви разбрах, че вероятно сте открили писмата ми до Хауард Елайъс. Знаех, че ще стигнете до уеб-сайта на Шарлот. Беше въпрос само на време.

Той погледна надолу към пейджъра си. Търсеше го Линдел. На малкия дисплей след номера бе добавен кодът за спешност. Хари отново вдигна очи към Кейт Кинкейд.

— И най-после събрах куража, който не ми достигаше през всички тези месеци и години. Попитах го. И той ми разказа. И ми се присмя. Попита ме защо сега ме е грижа, след като не ми е пукало, докато Стейси е била жива.

Клетъчният му телефон иззвъня в куфарчето. Кейт Кинкейд бавно се изправи.

— Ще ви оставя сам.

Докато се пресягаше към куфарчето си, Бош я проследи с поглед. Тя взе чантата си и се насочи към коридора, водещ към спалнята на мъртвата й дъщеря. Хари се забави с ключалките, но накрая успя да отвори капака и да извади телефона. Търсеше го Линдел.

— В къщата съм — с напрегнат от възбуда глас съобщи агентът. — Кинкейд и Рихтер също са тук. Гледката хич не е от приятните.

— Разказвай.

— Убити са. Изглежда не са умрели лесно. Простреляни са в коленете, в тестисите… Жена му още ли е там?

Бош погледна към коридора.

— Да.

В този момент чу гърмеж. И разбра какво означава.

— По-добре я доведи тук — каза Линдел.

— Ясно.

Той затвори и прибра телефона в куфарчето, без да откъсва поглед от коридора.

— Госпожо Кинкейд?

Не получи отговор. Чуваше се само дъждът.

Когато свърши в Брентуд и стигна до къщата на върха на хълма, наближаваше два часа. Докато шофираше в дъжда, можеше да мисли само за лицето на Кейт Кинкейд. Стигна до стаята на Стейси за по-малко от десет секунди след изстрела, но жената вече беше мъртва. Беше използвала пистолет двадесет и втори калибър и беше лайнала цевта, изстрелвайки куршума в мозъка си. Смъртта бе настъпила мигновено. Откатът беше съборил пистолета на пода. Нямаше изходна рана, както често се случваше с този калибър. Приличаше просто на заспала. Бе се увила в розовото одеяло на дъщеря си. Кейт Кинкейд изглеждаше толкова ведра в смъртта си. Никой погребален агент не би могъл да я направи по-красива.

Пред дома на Кинкейд бяха паркирани няколко автомобила и микробуса. Бош трябваше да остави колата си толкова надалеч, че когато най-после влезе вътре, шлиферът му беше подгизнал. Линдел го чакаше.

— Е, това определено не трябваше да се случва — вместо поздрав каза агентът от ФБР.

— Да.

— Не можехме ли да го предвидим?

— Не зная. Човешките реакции са непредсказуеми.

— Докъде стигнахте там?

— Хората от патологията и отдела за оглед на местопрестъпление още са в къщата. Има и неколцина детективи от „Грабежи и убийства“ — те поемат случая.

Линдел кимна.

— Видях каквото трябваше да видя. Покажи ми какво е положението тук.

Влязоха вътре и агентът го отведе в огромната дневна, в която предишния следобед Бош беше седял заедно със семейство Кинкейд. Сам Кинкейд беше на същото място на дивана, на което за последен път го беше видял. Д. Ч. Рихтер лежеше на пода под прозореца, който гледаше към Долината. Сега и не помисли за панорамна гледка. Наоколо владееше сивота. Около трупа на началника на охраната имаше локва кръв. Кръвта на Кинкейд бе попила в дамаската на дивана. В стаята работеха няколко души от отдела за оглед на местопрестъплението. Бош видя номерираните пластмасови табелки, поставени на пода и по мебелите, където бяха открити гилзите двадесет и втори калибър.