Майкъл Конъли - Хари

— Чухте ли правата, които току-що ви прочетох?

— Да.

— Искате ли да разговаряте с мен, госпожо Кинкейд, или бихте желала да повикате адвоката си?

— Не.

— Какво не?

— Не искам адвокат. Той не може да ми помогне. Ще говоря.

Това накара Бош да замълчи. Замисли се как е най-добре да не допусне в тортата да попаднат косми.

— Е, аз не съм в състояние да ви давам юридически съвети, но когато казвате, че адвокатът не може да ви помогне, не съм сигурен, че това означава отказ. Разбирате ли какво искам да кажа? Винаги е възможно адвокатът да…

— Детектив Бош, не искам адвокат. Знам правата си, но не искам адвокат.

— Добре, тогава трябва да подпишете този документ и после още веднъж там, където пише, че се отказвате от адвокат.

Той остави формуляр на масата и я проследи с поглед, докато го подписваше. После го взе и провери дали е написала собственото си име. След това самият той се разписа като свидетел и прибра документа в едно от отделенията на куфарчето си. Отпусна се на стола и погледна към нея. За миг си помисли дали да не я накара да се откаже от правото да говори против съпруга си, но реши, че това може да почака. Щеше да го остави на окръжната прокуратура, когато настъпеше моментът.

— Е, това е всичко — каза Бош. — Искате ли да започнете, госпожо Кинкейд, или аз да ви задавам въпроси?

Нарочно използваше името й често — за да няма съмнение чии са гласовете в случай, че се наложеше да пуснат записа пред съдебни заседатели.

— Моят съпруг уби дъщеря ми. Предполагам, че първо искате да чуете това. Нали затова сте тук.

Бош замръзна за миг, после бавно кимна. — Откъде знаете?

— Дълго време само подозирах… после се убедих. Заради някои неща, които чух. Накрая той ми каза. Накарах го и той си призна.

— Какво точно ви каза?

— Че станало случайно, но човек не може случайно да удуши някого. Каза, че тя го заплашвала, че искала да го издаде на приятелките си… Да им разкаже какво са й сторили той и неговите приятели. Каза, че се опитвал да я спре, да я разубеди. Каза, че положението се изплъзнало от контрол.

— Къде се е случило това?

— Точно тук. В къщата.

— Кога?

Тя посочи датата на предполагаемото отвличане на дъщеря си. Изглежда разбираше, че Бош трябва да й зададе някои въпроси, чиито отговори бяха очевидни.

— Съпругът ви извършвал ли е сексуално насилие срещу Стейси?

— Да.

— Признавал ли го е пред вас?

— Да.

Кейт Кинкейд се разплака и отвори чантата си, за да извади пакетче кърпички. Бош я остави на мира за малко. Зачуди се дали плаче от мъка, от угризение или от облекчение, че най-после може да признае всичко. Реши, че навярно се дължи и на трите.

— Колко време е била насилвана? — накрая попита той. Тя пусна кърпичката в скута си.

— Не зная. Бяхме женени пет години преди… преди да я убие. Не зная кога е започнал.

— Вие кога разбрахте за това?

— Ако нямате нищо против, предпочитам да не отговарям на този въпрос.

Бош внимателно я погледна. Тя сведе очи. Въпросът беше доказателство за нейната вина.

— Важно е, госпожо Кинкейд.

— Веднъж тя дойде при мен. — Кейт Кинкейд извади от чантата си нова кърпичка, за да избърше бликналите отново сълзи. — Преди около година… Каза, че правел неща, които не й се стрували редни… Отначало не й повярвах. Но въпреки това го попитах. Той отрече, разбира се. И аз му повярвах. Помислих си, че на Стейси просто й е трудно да се приспособи. Нали разбирате, той й беше втори баща. Помислих си, че така изразява чувствата си.

— А после?

Тя не каза нищо. Гледаше надолу към ръцете си. После придърпа чантата в скута си и силно я стисна.

— Госпожо Кинкейд?

— После се случваха някои неща. Съвсем дребни. Тя не искаше да я оставям сама с него, но никога не ми казваше защо. Като се замисля сега, отговорът е очевиден. Но не и тогава. Веднъж Сам отиде в стаята й да й каже лека нощ и се забави. Отидох да видя какво се е случило. Вратата беше заключена.

— Почукахте ли?

Тя дълго стоя неподвижна, преди накрая да поклати глава.

— Това „не“ ли означава? Трябваше да я попита заради записа.

— Да. Не почуках.

Бош реши да я притисне. Знаеше, че майките на сексуално насилвани жертви често не забелязват очевидното, нито пък предприемат необходимите мерки, за да спасят дъщерите си от опасност. Сега Кейт Кинкейд преживяваше свой собствен ад, в който решението й да предаде съпруга си — а и самата себе си — на публично опозоряване и съдебно преследване, винаги щеше да изглежда прекалено закъсняло. Тя беше права. Вече не можеше да й помогне адвокат. Никой адвокат.