Майкъл Конъли - Хари

— Не. Имаше само онзи, с който ходеше на работа. Нямахме друго оръжие. Заради момичетата. Когато се прибираше, Франки заключваше пистолета си в малък сейф. Само той имаше ключ. Просто не исках вкъщи да има повече оръжия.

Бош разбираше, че това оставя въпроса открит. Шиън можеше да е крил пистолета от нея — на толкова тайно място, че по време на обиска не го бяха открили дори агентите от ФБР. Може би заровен на двора в найлонов плик. А можеше и да си го е набавил, след като жена му и дъщерите му се бяха пренесли в Бейкърсфийлд.

— Добре — каза той, решил да не настоява.

— Защо, Хари, да не би да твърдят, че пистолетът е твой? Ще си имаш ли проблеми?

Преди да отговори, Бош се замисли за миг.

— Не, Марги, всичко е наред. Не се тревожи за мен.

В понеделник сутринта продължаваше да вали и автомобилът на Бош едва се влачеше по пътя за Брентуд. Дъждът не беше силен, но пък от друга страна всякакъв дъжд е в състояние да парализира Лос Анджелес. Това беше една от онези загадки, които Хари никога нямаше да проумее. Град, до огромна степен станал пословичен с автомобилите си, и в същото време пълен с шофьори, неспособни да се справят дори с незначително влошаване на времето. Докато шофираше, слушаше радио. Имаше много повече съобщения за улични задръствания, отколкото за насилие или напрежение през нощта. За съжаление, се очакваше до обяд небето да се проясни.

Пристигна на срещата си с Кейт Кинкейд с двадесет минути закъснение. Къщата, от която се предполагаше, че е била отвлечена Стейси Кинкейд, представляваше голяма бяла едноетажна сграда с черни кепенци и сивкав покрив. Пред нея имаше обширна зелена морава и отбивка, която минаваше пред къщата и продължаваше към гаража в страничния двор. До покрития портал беше паркиран сребрист мерцедес. Предната врата бе отворена.

Когато стигна до прага, Бош извика и чу Кейт Кинкейд, която го канеше да влезе. Завари я в дневната, седнала на диван, покрит с бял чаршаф, както и всички останали мебели. Сякаш в стаята си бяха обявили среща големи, тежки призраци. Жената забеляза, че Бош оглежда помещението.

— Когато се преместихме, не взехме абсолютно нищо със себе си — каза тя. — Решихме просто да започнем наново. Не искахме нищо, което да ни напомня за миналото.

Той кимна и я погледна. Беше облечена в бяло, с копринена риза, напъхана в шити по поръчка ленени панталони. Самата тя приличаше на призрак. Голямата й черна кожена чанта, оставена на дивана до нея, контрастираше на дрехите й и на чаршафите, с които бяха покрити мебелите.

— Как сте, госпожо Кинкейд?

— Моля, наричайте ме Кейт.

— Как сте, Кейт.

— Много добре, благодаря. По-добре, отколкото от много, много време насам. А вие?

— Горе-долу, Кейт. Прекарах тежка нощ. И не обичам дъжда.

— Съжалявам. Изглеждате така, като че не сте спали.

— Имате ли нещо против да поразгледам наоколо, преди да поговорим?

Носеше в куфарчето си подписаната от съдията заповед за обиск на къщата, но не искаше още да я показва.

— Моля — отвърна тя. — Стаята на Стейси е нататък по коридора. Първата врата вляво.

Бош остави куфарчето си на плочките в антрето и последва указанията й. Мебелите в стаята на момичето не бяха покрити. Белите чаршафи лежаха на купчини по пода. Изглежда някой — навярно майката на мъртвото дете — идваше тук от време на време. Леглото не беше оправено. Розовата завивка и чаршафите бяха смачкани на топка — като че ли някой беше лежал и ги бе притискал към гърдите си. Гледката накара сърцето му да се свие.

Пъхнал ръце в джобовете на шлифера си, той застана по средата на стаята и огледа вещите на Стейси. Имаше плюшени играчки и кукли, лавица с книги с картинки. Никакви плакати на филми, снимки на млади телевизионни звезди или поппевци. Сякаш спалнята принадлежеше на дете, много по-малко от Стейси Кинкейд. Бош се зачуди дали подредбата не е дело на родителите й, или пък нейно, сякаш беше смятала, че като запази нещата от миналото, по някакъв начин може да избегне ужаса на настоящето. Тази мисъл го накара да се почувства още по-ужасно.

Забеляза на тоалетката четка за коса и видя в нея руси косми. Стана му малко по-леко. Знаеше, че могат да са им от полза, ако изобщо се стигнеше до сравняване на веществени доказателства — навярно от багажника на някой автомобил.

Той отиде до прозореца и го разгледа. Беше плъзгащ се и по касата все още се виждаха черни петна от праха за снемане на отпечатъци. Бош го отвори. Ясно се забелязваше, че ключалката е разбивана с отверка или подобен инструмент.