Майкъл Конъли - Хари

— Госпожо Кинкейд, кога започнахте да подозирате, че съпругът ви е замесен в убийството на дъщеря ви?

— По време на процеса срещу Майкъл Харис. Виждате ли, аз вярвах, че го е извършил той — искам да кажа Харис. Просто не вярвах, че полицията е способна да подхвърли отпечатъците. Дори прокурорът ме увери, че това е малко вероятно. Затова бях убедена, че е Харис. Исках да вярвам. Но после, по време на процеса един от детективите, мисля, че беше Франк Шиън, каза, че арестували Майкъл Харис на работното му място.

— В автомивката.

— Точно така. Той съобщи адреса и името на фирмата. И тогава разбрах. Спомних си, че заедно със Стейси бяхме ходили в същата автомивка. Спомних си, че учебниците й бяха в колата. Казах на мъжа си и настоях да съобщим на Джим Камп — прокурора. Но Сам ме разубеди. Полицията била сигурна, че убиецът е Майкъл Харис. Той също бил убеден. Каза, че ако съм повдигнела въпроса, защитата щяла да научи и да се възползва от информацията, за да измъкне Харис. Също като с О. Джей, и в случая, истината нямала никакво значение. Каза, че сме щели да загубим делото. Напомни ми, че откриха Стейси близо до апартамента на Харис… Каза, че сигурно я е видял заедно с мен в автомивката и е започнал да ни преследва — да преследва нея. Успя да ме Убеди… и аз се поддадох. Все още бях сигурна, че е Харис. Направих каквото искаше съпругът ми.

— Но Харис не беше осъден.

— Да.

Бош изчака малко, защото смяташе, че преди следващия въпрос й е нужна почивка.

— Какво се промени, госпожо Кинкейд? — накрая попита той. — Какво ви накара да пратите онези писма на Хауард Елайъс?

— Подозренията ми изобщо не престанаха. После един ден, беше преди няколко месеца, послушах разговор между съпруга ми и неговия… неговия приятел.

Тя изрече последната дума така, сякаш е най-ужасното нещо, което може да се каже за някого.

— С Рихтер ли?

— Да. Мислеха, че не съм си вкъщи. Трябваше да съм с приятелките си на обяд в клуба. „Маунтънгейт“. Само че престанах да ходя на обеди, след като Стейси… Е, нали разбирате, обедите и изобщо тези неща престанаха да ме интересуват. Затова казвах на Сам, че отивам в клуба, но всъщност ходех при Стейси. На гробището…

— Ясно. Разбирам.

— Не, мисля, че не можете да разберете, детектив Бош.

Той кимна.

— Съжалявам. Навярно сте права. Продължавайте, госпожо Кинкейд.

— Тогава валеше. Също като днес, силен и тъжен дъжд. Затова останах при нея само няколко минути. Прибрах се вкъщи рано. Предполагам, че не са ме чули да влизам заради дъжда. Но аз ги чух. Разговаряха в кабинета… Аз ги подозирах, затова се приближих до вратата. Безшумно. Застанах там и ги подслушах.

Бош се наведе напред. Това беше кулминацията. Съвсем скоро щеше да разбере доколко е искрена. Съмняваше се, че двама мъже, замесени в убийството на дванадесетгодишно момиче, биха си разказвали спомени за това. Ако Кейт Кинкейд заявеше, че е така, той щеше да си помисли, че го лъже.

— Какво казаха?

— Не разговаряха с цели изречения. Разбирате ли? Правеха само кратки коментари. Ясно беше, че приказват за момичета. За други момичета — беше отвратително. Нямах представа доколко е организирано всичко това. Заблуждавах се, че ако със Стейси се е случило нещо такова, то е било слабост от негова страна, нещо, с което се опитва да се бори. Но грешах. Тези мъже бяха хищници.

— Значи сте слушали до вратата… — за да я върне към темата, каза Бош.

— Те не разговаряха, а като че ли коментираха. Разбирах, че гледат нещо. Чувах и компютъра — клавиатурата, и други звуци. По-късно щях да използвам компютъра и да открия какво са гледали. Бяха малки момичета-десетина-единадесет…

— Добре, след няколко минути ще стигнем и до компютъра. Но сега да се върнем на онова, което сте чули. Как този… тези коментари ви накараха да заключите яли да разберете нещо за Стейси?

— Защото споменаха за нея. Чух Рихтер да казва: „Ето я.“ После съпругът ми каза името й. Изрече го… Почти с копнеж — не като баща. После замълчаха. Разбирах, че я гледат. Почувствах го.

Бош се замисли за онова, което предишната вечер му бе показала Райдър. Трудно можеше да си представи Кинкейд и Рихтер да седят в кабинета и да гледат същите снимки — но със съвсем различна реакция.

— И после Рихтер попита съпруга ми дали се е чувал с детектив Шиън. Сам се поинтересува защо и Рихтер попита за подкупа за подхвърлянето на отпечатъците на Харис. Мъжът ми се засмя и отговори, че нямало никакъв подкуп. После му обясни какво съм му разказала по време на процеса — за това, че съм ходила в онази авто-мивка. После двамата се засмяха и Сам каза нещо, което си спомням съвсем ясно: „През целия си живот съм имал късмет…“ И тогава разбрах. Той го беше направил. Двамата го бяха направили.