Майкъл Конъли - Примката на совата

Когато влезе, трябваха му няколко секунди, за да привикне с мътното червеникаво осветление. След като погледът му се избистри, той видя, че барът е полупразен. Беше времето между вечерните посетители и нощните птици. Две жени, седнали до бара отляво — едната черна, другата бяла — го огледаха изпитателно и Маккейлъб забеляза в очите им думата ченге точно в същия миг, когато те зърнаха в неговите думата уличници. Тайничко изпита задоволство, че все още има вид на полицай. Мина покрай тях и влезе по-навътре в салона. Повечето сепарета край дясната стена бяха пълни. Никой от седналите не си направи труда да го погледне.

Маккейлъб пристъпи до бара между две свободни табуретки. Барманите бяха двама — мъж и жена. Той махна е ръка на барманката.

От автоматичния грамофон в дъното гърмеше стара песен на Боб Сигър.

— „Нощни разходки“. За да чуе поръчката, барманката се приведе над плота. Беше облечена със закопчано черно сако без блуза отдолу. Имаше дълга и права черна коса, а на лявата й вежда висеше мъничка златна обица.

— Какво да ти предложа?

— Малко информация.

Маккейлъб плъзна по плота увеличена снимка от шофьорската книжка на Едуард Гън. Беше я взел от досието, което му даде Уинстън. Барманката се вгледа в снимката, после вдигна очи към Маккейлъб.

— Какво да ти кажа за него? Мъртъв е.

— Откъде знаеш?

Тя сви рамене.

— Не помня. Сигурно съм го чула от някого. Ти ченге ли си?

Маккейлъб кимна и каза малко по-тихо, за да не се чуе от музиката:

— Нещо такова.

Барманката се приведе още по-напред. Сакото се разтвори, разкривайки почти изцяло чифт малки, но заоблени гърди. Отляво имаше татуирано сърце, омотано в бодлива тел. Не изглеждаше особено привлекателно, по-скоро напомняше тъмно петно върху ударена круша. Маккейлъб извърна очи.

— Едуард Гън — каза той. — Беше редовен клиент.

— Често идваше.

Маккейлъб кимна. Съветът на Бош се оказваше правилен.

— Работите ли на Нова година?

Барманката кимна.

— Знаеш ли дали е идвал през онази нощ?

Тя поклати глава.

— Не помня. На Нова година тук беше тъпкано. Имахме празненство. Не знам дали е идвал. Но не бих се изненадала, ако излезе така. Много хора идваха и си отиваха.

Маккейлъб кимна към бармана — латиноамериканец, също по черно сако и без риза.

— Ами той? Дали ще си спомни?

— Не, той е тук от една седмица. Въвеждам го в занаята.

По лицето й плъзна лека усмивка. Маккейлъб се направи, че не забелязва. Грамофонът засвири „Туист по цяла нощ“ в изпълнение на Род Стюарт.

— Добре ли познаваше Гън?

Тя се изсмя.

— Скъпи, на места като нашето хората не си падат по откровения. Дали съм го познавала? Знаех кой е и толкоз. Както ти казах, идваше често. Но дори името му научих чак като го убиха и хората взеха да говорят за него. Някой рече, че претрепали Еди Гън и аз попитах: „Тоя пък кой е?“ Трябваше да ми го опишат. Онзи, дето ние уиски с лед и по косата му вечно има боя. Тогава разбрах кой е Еди Гън.

Маккейлъб кимна. Бръкна във вътрешния си джоб и извади сгъната вестникарска страница. Плъзна я по бара. Барманката се приведе, разкривайки нов изглед към гърдите си. Май го правеше нарочно.

— Това е ченгето от делото по телевизията, нали?

Маккейлъб не отговори. Страницата беше сгъната така, че да се вижда снимката на Хари Бош, отпечатана тази сутрин в „Лос Анджелис Таймс“ по повод предстоящите му показания. Бош стоеше пред вратата на съдебната зала. Вероятно изобщо не знаеше, че го снимат.

— Мяркал ли се е тук?

— Да, идва. Защо питаш за него?

Маккейлъб усети как по тила му пробягаха тръпки.

— Кога идва?

— Не знам, от време на време. Не бих го нарекла редовен клиент. Но идва. И не се задържа. От бързите е — едно питие и хайде навън. Поръчва…

Тя насочи показалец напред и изви глава настрани, сякаш мислено ровеше из архивите. После рязко сведе пръст надолу.

— Сетих се. Бира в бутилка. Всеки път поръчва „Анкър Стийм“, защото вечно забравя, че не я предлагаме. Много е скъпа и не се търси. После поръчва някоя друга марка.

Маккейлъб кимна.

— Беше ли тук на Нова година?

Барманката поклати глава.

— Същият отговор. Не помня. Много народ, много напитки, много време изтече.

Бош кимна, придърпа вестника по бара и го прибра в джоба си.

— Да не е загазил нещо?

Маккейлъб поклати глава. Една от жените в другия край на бара почука по плота с празната си чаша и подвикна:

— Хей, Миранда, тук имаш истински клиенти.