Майкъл Конъли - Примката на совата

По пътя към спалнята си той спря в коридора и огледа картината, за която бе споменал Маккейлъб, Беше репродукция от „Градината на земните наслаждения“. Имаше я отдавна, още от детските си години. От пръв поглед се виждаше, че картината не е в добро състояние беше издраскана и смачкана. Преди време Елинор я премести от хола в коридора. Не искаше да я гледа всяка вечер. Бош така и не разбра дали я дразнеше самото изображение, или окаяното му състояние.

Докато гледаше този пейзаж на човешките страсти и мъки, Бош се запита дали да не върне картината в хола.

В съня си Бош се движеше из мрачни, непрогледни води. После отекна звън и нещо го тласна нагоре през тъмнината.

Събуди се. Лампите светеха, но наоколо царуваше пълна тишина. Уредбата беше изключена. Понечи да погледне часовника си, но в това време телефонът пак иззвъня и той бързо го грабна от нощното шкафче.

— Ало.

— Здрасти, Хари, обажда се Киз.

Бившата му партньорка.

— Киз, какво става?

— Добре ли си? Звучиш ми някак… замаян.

— Добре съм. Просто бях… бях заспал.

Той погледна часовника си. Едва минаваше десет.

— Извинявай, Хари. Мислех, че ще стоиш до късно, нали имаш да се подготвяш за утре.

— Предпочетох да стана по-рано.

— Е, добре се справи днес. Бяхме пуснали телевизора в управлението. Всички ти стискаме палци.

— Не се и съмнявам. Как я карате там?

— Горе-долу. В известен смисъл започвам всичко от нулата. Трябва да им докажа колко струвам.

— Не се тревожи. Така ще ги задминеш, че има да ти лапат праха. Както направи с мен.

— Хари… ти си най-добрият. От теб узнах повече, отколкото ще науча за цял живот…

Бош се поколеба. Думите й го трогваха искрено.

— Много мило от твоя страна, Киз. Трябва по-често да се чуваме.

Тя се разсмя:

— Всъщност аз ти звъня за друго. Обещах на една приятелка. Прилича на ученическа история, но така или иначе слушай. Една жена се интересува от теб. Казах й, че ще проверя дали си отново на разположение, нали ме разбираш.

Бош отговори, без дори да се поколебае.

— Не, Киз, не съм. Аз… аз още не съм се отказал от Елинор. Още се надявам да позвъни или да намине, та да си поговорим. Знаеш как е.

— Знам. И постъпваш правилно, Хари. Просто обещах да попитам. Но ако размислиш, тя е свястно момиче.

— Познавам ли я?

— Да, познаваш я. Джей Уинстън от шерифското управление. Имаме си една женска групичка, наричаме я „Ченгета без патлаци“. Тази вечер се разбъбрихме за теб.

Бош не отговори. Усети как някакво странно чувство се впива в стомаха му. Не вярваше в съвпадения.

— Хари, чуваш ли ме?

— Да, чувам те. Просто се замислих за нещо.

— Е, няма да ти досаждам повече. И слушай, Джей ме помоли да не казвам коя е. Нали разбираш, просто се заинтересувала от теб и решила да поразпита дискретно. Та да не се червите и двамата, ако някой ден се срещнете по служба. Нищо не съм ти казала, разбрано?

— Разбрано. Значи те разпита за мен?

— Нищо особено. Надявам се да нямаш нищо против. Казах й, че е направила добър избор. Че и аз бих се заинтересувала, ако не бяхме партньори.

— Благодаря, Киз — каза Бош, но умът му вече бе другаде.

— Е, аз да приключвам. Довиждане. Разкажи им играта утре!

— Ще се постарая.

Разговорът приключи и Бош бавно остави телефона. Стомахът му се сви още повече. Замисли се за посещението на Маккейлъб, за въпросите му и за своите отговори. Сега се оказваше, че и Уинстън разпитва.

Не вярваше да е обикновено съвпадение. Беше ясно, че са го нарочили. Разследваха го за убийството на Едуард Гън. И знаеше, че навярно е дал на Маккейлъб достатъчно психологически улики, за да повярва, че е на прав път.

Бош допи последните глътки бира от шишето на нощното шкафче. Беше топла и кисела. Знаеше, че в хладилника няма друга. Затова стана да запали цигара.

Бар „Нат“ беше не по-голям от железопътен вагон и приличаше на повечето холивудски кръчми — денем го посещаваха заклети пияници, рано привечер се навъртаха проститутки и техни клиенти, а по малките часове прииждаха съмнителни типове с татуировки и кожени якета. На такова място човек би си докарал сериозни неприятности, ако рече да плати със златна кредитна карта.

Маккейлъб бе спрял да вечеря в „Мусо“ — биологичният му часовник настояваше за храна преди тялото да остане без енергия — и се добра до „Нат“ едва след десет. Докато ядеше пай с пилешко, той се чудеше дали си струва да разпитва в бара за Гън. Съветът не идваше от надежден източник. Дали заподозреният не насочваше следствието нарочно в погрешна посока? Едва ли. Маккейлъб залагаше на две неща — бирата и факта, че Бош не подозираше за целта на посещението. Съветът можеше да се окаже полезен и той реши да не пропуска нито една възможност.