Майкъл Конъли - Примката на совата

— Хари, чуваш ли ме?

— Да. Какво каза?

— Попитах смяташ ли, че Хютън Пукотевицата ще отложи процеса, ако започнем разследване.

Бош отговори, без да се колебае:

— В никакъв случай. Представлението трябва да продължи.

— Да, и аз тъй мисля. Ще се обадя на Роджър да го питам какво смята да правим. Така или иначе, това ни е най-малката грижа. Щом споменеш Алиша Лопес, ще започне жестока битка.

— Мислех, че вече сме я спечелили. Хютън разпореди…

— Това не пречи на Фоукс да предприеме нова атака. Още не сме на твърда почва.

Настана мълчание. Лангуайзър не изглеждаше твърде уверена.

— Е, тогава до утре, Хари.

— Добре, Джанис, до утре.

Бош изключи телефона и го остави в кухнята. Когато се върна, Маккейлъб стоеше в хола и оглеждаше лавиците над музикалната уредба, по-точно снимката на жената на Бош.

— Тери, какво има?

— Хей, Хари, извинявай, че се изтърсих изневиделица. Не ти знаех номера, за да позвъня предварително.

— Как ме откри? Искаш ли бира или нещо друго за пиене. — Бош посочи гърдите му. — Всъщност можеш ли да пиеш бира?

— Вече мога. Наскоро ми разрешиха. Умерено. Не е зле да изпием по бира.

Бош мина в кухнята. Маккейлъб продължаваше да говори от хола.

— Идвал съм тук. Не помниш ли?

Бош излезе от кухнята с две отворени бутилки „Анкър Стийм“. Подаде едната на Маккейлъб.

— Искаш ли чаша? Кога си идвал?

Маккейлъб пое бутилката.

— Сиело Асул.

Той отпи от шишето голяма глътка и въпросът за чашата отпадна.

Сиело Асул, помисли Бош и веднага си спомни. Веднъж се бяха напили на задната веранда, за да смекчат впечатленията от случая, който бе тъй ужасен, че нямаше как да го обмислят на трезва глава. Спомни си колко се срамуваше на другия ден, че бе загубил контрол и непрестанно повтаряше с набъбнал от алкохола език: „Къде е Божият пръст, къде е Божият пръст?“

— А, да — каза Бош. — Един от най-прекрасните мигове в живота ми.

— Аха. Само дето къщата е друга. Какво стана със старата, да не е паднала в дерето от голямото земетресение?

— Почти. Беше се пропукала, та трябваше да строя всичко наново.

— Да, личи си. Не я разпознах. Щях да отмина, но видях полицейска кола и реших, че наоколо едва ли живее друго ченге.

Бош си помисли за служебната кола отпред на паркинга. Не си беше направил труда да вземе своята от управлението. Така утре сутрин можеше да потегли направо към съда. Колата беше боядисана в черно и бяло като патрулен автомобил, само че без лампи отгоре. Детективите ги използваха като част от най-новата програма, целяща да създаде впечатление за засилено полицейско присъствие по улиците.

Маккейлъб протегна ръка да се чукне с шишето на Бош.

— За Сиело Асул — каза той.

— Да — промърмори Бош.

Той отпи глътка бира. Беше ледена и приятна на вкус. Първата му бира от началото на процеса. Реши да не пие втора, дори ако Маккейлъб настоява.

— Това ли е бившата? — посочи Маккейлъб към снимката върху лавицата.

— Жена ми. Още не е бивша… поне доколкото знам. Но май натам отива.

Бош се вгледа в портрета на Елинор Уиш. Нямаше друга нейна снимка.

— Жалко, мой човек.

— Аха. Е, какво става, Тери? Имам да прегледам някои материали за…

— Знам, за процеса. Извинявай, че се натрапих. Сигурно ти е пламнала главата. Просто исках да изясня една-две дреболии по случая Гън. И да ти кажа нещо. По-точно да ти покажа.

Той измъкна портфейла от задния си джоб, отвори го и извади снимка. Подаде я на Бош. Снимката беше леко извита като самия портфейл. На нея се виждаше тъмнокосо бебе в ръцете на тъмнокоса майка.

— Това е дъщеря ми, Хари. И жена ми.

Бош кимна и се вгледа в снимката. И майката, и детето бяха тъмнокоси, мургави и много красиви. Знаеше, че за Маккейлъб са още по-хубави.

— Чудесна снимка — каза той. — Бебето изглежда чисто ново. Толкова е дребничко.

— Скоро ще направи четири месеца. Снимката обаче е отпреди месец. Вчера на обяд пропуснах да ти се похваля. Нарекохме я Сиело Асул.

Бош рязко вдигна очи. За момент двамата се спогледаха, после той кимна.

— Хубаво име.

— Да, казах на Грасиела защо го искам. Тя сметна идеята за добра.

Бош му върна снимката.

— Дано някой ден и детето да е на същото мнение.

— Надявам се. Обикновено я наричаме Сиси. Както и да е, помниш онази нощ на верандата? Ти все питаше за Божия пръст и повтаряше, че никъде не го откриваш. И с мен стана същото. Не го виждах. Трудно е да го видиш… в нашата работа. После… — Той вдигна снимката. — Ето го тук. Пак го открих. Божия пръст. Виждам го в очите й.