Майкъл Конъли - Примката на совата

— Значи момчетата са били от състава на Майлс Дейвис?

— По онова време.

Маккейлъб кимна. Бош се наведе да огледа по-добре обложката в ръцете му.

— Да, Арт Пепър. Когато бях хлапе, не знаех кой е баща ми. Майка ми имаше много плочи на Арт. Обикаляше джаз-клубовете, където свиреше той. Симпатичен негодник е бил. Макар и наркоман. Виж го само на снимката. Тарикат и половина. Бях си измислил, че той ми е баща и не се прибира у дома, защото вечно обикаля по концерти и записи. Почти повярвах в тази история. По-късно — много години по-късно, искам да кажа — прочетох една книга за него. Там пишеше, че когато направили тази снимка, бил друсан до припадък. Щом свършили, отишъл да се издрайфа и пак си легнал.

Маккейлъб се вгледа в снимката на обложката. Красив мъж, облегнат на дърво и подпрял саксофон върху лакътя си.

— Но е умеел да свири — каза Маккейлъб.

— Да, умеел е — съгласи се Бош. — Гений с игла във вената.

Бош прекрачи напред и леко засили музиката. Песента беше „Честен живот“, композирана от Арт Пепър.

— Вярваш ли в това? — попита Маккейлъб.

— Кое, че е бил гений ли? Да, що се отнася до саксофона.

— Не, друго питам. Смяташ ли, че всеки гений — музикант, художник, дори детектив — има подобен гибелен дефект? Игла във вената.

— Мисля, че всеки човек има гибелен дефект, независимо дали е гений или не.

Бош засили звука още малко. Маккейлъб остави бирата си върху една от колоните. Бош взе бутилката и му я подаде. После избърса с длан влажното кръгче върху дървото. Маккейлъб намали музиката.

— Хайде, Хари, дай ми нещо.

— За какво говориш?

— Сума ти път бих дотук. Дай ми нещо за Гън. Знам, че вече не се интересуваш от него — колелото се завъртя и той не успя да мине гратис. Но на мен тази работа не ми харесва. Убиецът — който и да е той — все още броди на свобода. И ще повтори. Усещам го.

Бош небрежно сви рамене.

— Добре, ето ти нещо. Слабичко е, но си струва да опиташ. Вече знаеш, че в нощта преди убийството го бяха прибрали на топло. Когато отидох в участъка, поговорих с момчетата, които го бяха докарали. Казаха, че попитали къде се е напил, а той споменал за някакъв бар на име „Нат“. На булевард „Сънсет“, две-три пресечки южно от „Мусо“.

— Добре, ще го открия — каза Маккейлъб. — Каква е връзката?

— Разбираш ли, през онази нощ преди шест години, когато го срещнах за пръв път, пак беше пил в „Нат“. Там беше намерил онази жена, която уби.

— Значи е редовен клиент.

— Така изглежда.

— Благодаря, Хари. Ще проверя. Как не си се сетил да кажеш на Джей Уинстън?

Бош сви рамене.

— Тя не попита, а аз бях забравил.

Маккейлъб едва не остави пак шишето върху колоната, но спря навреме и го подаде на Бош.

— Май ще отида да поразпитам из бара.

— И не забравяй.

— Кое?

— Ако спипаш онзи, който го е направил, стисни му ръката от мое име.

Маккейлъб не отговори. Озърна се, сякаш току-що бе влязъл в къщата.

— Може ли да използвам тоалетната?

— По коридора вляво.

Маккейлъб тръгна натам, а Бош взе шишетата и ги отнесе в кухнята при другите. Отвори хладилника и видя, че му е останала само една от шестте бири, които бе купил на връщане от срещата с Анабел Кроу. Докато затваряше хладилника, Маккейлъб се появи в кухнята.

— Много шантава картина си закачил в коридора — каза той.

— Какво? А, картината. Много си я харесвам.

— Какво би трябвало да означава?

— Не знам. Според мен сигурно означава, че голямото колело се върти. Никой няма да мине гратис.

Маккейлъб кимна.

— Вероятно си прав.

— Значи отиваш в бар „Нат“?

— Чудя се. Искаш ли да дойдеш и ти?

Бош се замисли наистина, макар да знаеше, че би било глупаво. За да се подготви за утрешните показания трябваше да изчете един куп протоколи.

— Не, по-добре да си гледам работата тук. Трябва да се подготвя за утре.

— Добре. Между другото как мина днес?

— Дотук добре. Но знаеш как е играта. Утре топката ще попадне у Джон Ризън и той ще ни я върне със страшна сила.

— Ще гледам новините.

Маккейлъб пристъпи към него и протегна ръка. Бош я стисна.

— И умната.

— Ти също, Хари. Благодаря за бирата.

— Няма защо.

Той придружи Маккейлъб до вратата и го видя да се качва в черен джип „Чероки“, паркиран на улицата. Колата потегли веднага и изчезна, а Бош остана да стои в светлата рамка на вратата.

Заключи и изгаси лампите в хола. Остави уредбата да свири. Щеше да се изключи сама след вечното изпълнение на Арт Пепър. Беше рано, но Бош се чувстваше изморен от напрегнатия ден и алкохола в кръвта си. Реши да си легне, а утре да стане по-рано, за да се подготви за показанията. Мина в кухнята и извади от хладилника последната бира.